Гарантирането на правата на хората с психична болест се осъществява чрез редица международни актове. Заедно с основните човешки права, гарантирани по принцип, хората с психични разстройства имат право на най-добрата възможна психиатрична помощ, право на ясна процедура по настаняване на принудително лечение, право на защита на личните данни, право да живеят и работят в обществото.

Специфичните стандарти за прилагане на общите норми, когато се засягат правата на хората с психична болест, се съдържат в нормативни документи, създадени от тълкуващите международните актове органи – такива са решенията на Европейски съд по правата на човека по Европейската конвенция за защита правата на човека (ратифицирана от България от 07.09.1992г.), заключенията и решенията на Европейския комитет за социални права по Социалната харта (ратифицирана за България от 01.08.2000г.), решения на Комитета по правата на човека по Международния пакт за гражданските и политическите права

(ратифицирана от България от 1976г.), Докладите на Комитета за превенция на изтезанията по Европейската конвенция за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание и др.

Специално създадени за защита на нуждите на хората с психична болест в международното законодателство, са актове като Принципите на ООН от 1991г. за защита на лицата с психични заболявания и подобряване на психиатричната помощ, Препоръката на Комитета на министрите на страните-членки на ЕС относно защитата на човешките права и достойнство на лица с психично разстройство № R(2004)101 и др.

Българското законодателство е съобразено с посочените международни принципи, като през последните години са въведени множество промени в здравното и социалното законодателство, трудовото законодателство, наказателното право, законите, регламентиращи защита от дискриминация и правата на хората с увреждания. Въвеждането на тези промени е ясен показател, че се върви по пътя към признаване правата на лицата с психични разстройства. През 2001г. Министерство на Здравеопазването на Република България прие Програма за психичното здраве на гражданите на Република България, която е изцяло ориентирана към реформата и е индикатор за настъпващите промени в здравната философия и политика на правителството.

Основните, по-значими права на хората с психична болест, регламентирани от българското и международното законодателство, са разгледани накратко в следващото изложение.

Право на достъп до психичноздравна помощ

Този въпрос е уреден с Конституцията на Република България, Закон за здравето (ЗЗ), Закон за здравното осигуряване (ЗЗО) и Закон за лечебните заведения (ЗЛЗ).

Опазването на здравето е „национален приоритет”, гарантиран от държавата (чл.2, ЗЗ). В същия закон (чл. 81, ал.2) са посочени и принципите на правото на всеки гражданин на достъпна медицинска помощ – своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ, равнопоставеност, сътрудничество, последователност и координираност на дейностите между лечебните заведения, зачитане правата на пациента.

В закона са определени и категории, които са под „особена здравна закрила”. Към тях са включени и лица „с психически разстройства (чл.2, ал.5). За лицата с психични разстройства тази закрила се изразява в следното: осигуряване на „достъпна и качествена медицинска помощ, грижи и подкрепа, необходими за живота им в семейството и в общността” (чл.145, ал.1, т.1, ЗЗ); осигуряване от общините на условия за провеждане на психо-социална рехабилитация и за подкрепа с финансови и материални средства, включително предоставяне на жилища на лицата с психични разстройства (чл.145, ал.2, ЗЗ); изграждане на широка мрежа от специализирани заведения за извънболнична психиатрична помощ и приоритет на грижите в семейството и социалната среда (чл.148, т.3, ЗЗ).

Здравното осигуряване у нас е задължително, което гарантира свободен достъп на осигурените лица до определен пакет здравни услуги и свободен избор на изпълнител – на територията на Република България и със сключен договор с Регионалната здравно-осигурителна каса.

По данни от проведена фокусна група при настъпилата здравна реформа част от пациентите загубват своите здравно – осигурителни права поради не  внесени здравни осигуровки, което от друга страна не гарантира свободен достъп на лицата с психичноздравни проблеми до здравните услуги, които се предлагат.

По-особена регламентация има въпросът, касаещ диспансеризацията на психично-болни лица. В Закон за здравето (допълнителни разпоредби §1, т.2), „диспансеризация” е дефинирано като „метод за активно издирване, диагностика, лечение и периодично наблюдение на болни с определени заболявания”. От началото на 2005г. тя може да бъде извършвана единствено от общинските и държавни диспансери. Това означава, че лицата, подлежащи на задължителна диспансеризация трябва да се обърнат към най-близкия психодиспансер, а не могат да изберат сами лекаря си. Този факт може да се счита за нарушаващ правото на хората с психична болест за свободен избор на лекар.

Право на информация за лечението и съгласие за провеждането му

Правото на информация и съгласие за лечение е уредено в Закон за здравето. Според него никой не може да потърси или да му бъде оказана медицинска помощ в качеството му на пациент, без неговото информирано съгласие (освен в случаите, изрично посочени в закона – чл. 84, ал.1 и 2, ЗЗ). Информирано съгласие пациентът може да даде след като е получил информация от лекаря си за: диагнозата и характера на заболяването; описание на целите и вида на лечението, очаквани резултати; потенциални рискове, свързани с предлаганите диагностични и лечебни методи, странични ефекти, нежелани лекарствени реакции, болка и др.; вероятността за благоприятно повлияване, риск за здравето при прилагане на други методи или отказ от лечение. Тази информация трябва да бъде представена в подходящ обем и форма, даващи възможност за свобода на избора на лечение (чл.88, ЗЗ).

Изрично изискване за получаване на информирано съгласие в писмен вид съществува само при инвазивни, терапевтични и диагностични методи, при които има повишен риск за живота и здравето на пациента или водят до временна промяна в съзнанието му. В другите общи случаи законът не изисква специална форма на информирано съгласие.

Пациентът има право също така и да откаже медицинска помощ или започната медицинска дейност, което се удостоверява с подпис на лицето в медицинската документация (чл.90, ал.1 и 2, ЗЗ). Когато пациент или негов законен представител откаже психиатрична помощ, въпреки съвета на неговия лекар, това се удостоверява с подпис в личната амбулаторна карта, амбулаторния журнал или в историята на заболяването. Ако е налице отказ да се подпише, това се отбелязва в присъствието и с подпис на двама свидетели.

При установена неспособност за изразяване на информирано съгласие за лечение от страна на болния, такова изразява определено от съда лице от кръга на близките на болния или представител на общинската служба по здравеопазване или посочено от кмета на общината лице по седалището на лечебното заведение.

Право на поверителност на информацията

Правото на поверителност на информацията, свързана с лечението, се гарантира от Кодекс на професионалната етика от 2000г. (приет от Българския лекарски съюз и утвърден от Министъра на здравеопазването, ДВ, бр.79/2000г.), от Закона за здравето и Закона за защита на личните данни. В Етичния кодекс лекарската тайна е дефинирана като „всички сведения, които пациентът е споделил с лекаря във връзка със състоянието си, и факти, открити при прегледа и изследванията, извършени от последния, както и всичко, което лекарят е научил при упражняване на професията си относно пациента”, като „тайната се пази и по отношение на членовете на семейството на болния”.

Лекарската тайна може да бъде нарушена при определени случаи – например наличие на заплаха за живота или здравето на съответното физическо лице. Този въпрос е уреден както в кодекса, така и в ЗЗЛД. За извършени нарушения на поверителността на здравната информация, лекарят носи административна отговорност – глоба.

Право на недискриминация

 „Интегрираност и равнопоставеност на психичната помощ с останалите медицински направления”.

Забраните на чл.147, ал.1 и 2, ЗЗ са предпазващи по отношение на дискриминативните практики и вероятни злоупотреби. Тази законова норма гласи, че „никой не може да бъде подложен на медицински дейности за установяване или лечение на психично разстройство освен при условия и по ред, определен със закон”, като „оценката за наличие на психично разстройство на може да се основава на семейни, професионални или други конфликти, както и на данни за прекарано в миналото психично разстройство”.

Право на хуманитарно третиране на пациентите

Съгласно международните разпоредби, по които България е страна и съществуващото у нас законодателство, никой не може да бъде подлаган на изтезания, на нечовешко или унизително отношение или наказание. Прилагането на процедурите за фиксиране и изолиране в рамките на лечението, провеждано в заведения за стационарна психиатрична помощ, трябва да става в съответствие с установените международни стандарти. Случаите, в които може да бъде принудително наложено приемането на здравна помощ, са в съответствие с процедурите по реда на Закон за здравето и по реда на Наказателния кодекс и Наказателно процесуалния кодекс на Република България.

Право на хуманитарно третиране на пациентите

Съгласно международните разпоредби, по които България е страна и съществуващото у нас законодателство, никой не може да бъде подлаган на изтезания, на нечовешко или унизително отношение или наказание. Прилагането на процедурите за фиксиране и изолиране в рамките на лечението, провеждано в заведения за стационарна психиатрична помощ, трябва да става в съответствие с установените международни стандарти. Случаите, в които може да бъде принудително наложено приемането на здравна помощ, са в съответствие с процедурите по реда на Закон за здравето и по реда на Наказателния кодекс и Наказателно процесуалния кодекс на Република България.

Принуда при психиатрична помощ

Случаите, в които пациентите подлежат на задължителна изолация и болнично лечение са изрично изброени в Закон за здравето (чл.61). Решението за прилагане на тези мерки взима ръководителят на съответното лечебно заведение чрез административен акт – заповед.

Една от групите лица, подлежащи на принудително лечение, са „лица с психични разстройства”. Като „нуждаещи се от специални грижи” са посочени в закона (чл.146, ал.1, т.1, 2 и 3, ЗЗ) следните случаи: психично болни с установено нарушение на психичните функции (психоза или тежко личностно разстройство) или с изразена трайна психична увреда в резултат на психично заболяване; лица с умерена, тежка или дълбока степен на умствена изостаналост; лица с други нарушения на психичните функции, изискващи медицинска помощ, грижи и подкрепа, за да живеят пълноценно в семейството и социалната среда. Според чл. 155, ЗЗ поради факта на заболяването си, тези лица могат да извършат престъпление, което представлява опасност за близките им, за околните, за обществото или застрашава сериозно здравето им, което обуславя задължителното лечение.

При тези случаи решението за задължително настаняване и лечение се взима от съда, като това може да бъде поискано от прокурора или от ръководителя на лечебното заведение (чл.164, ЗЗ). Съгласно чл.154, ЗЗ, когато състоянието на лицето налага продължаване на лечението след овладяване на спешното състояние, ръководителят на лечебното заведение взима решение лицето да бъде временно настанено за лечение в срок не по-дълъг от 24 часа, като за това уведомява незабавно близките му. По изключение срокът може да бъде удължен еднократно с не повече от 48 часа с решение на районния съд.

Принудително настаняване „по спешност” се прилага спрямо „лица с очевидни признаци за психично разстройство, когато поведението или състоянието им представлява пряка и непосредствена опасност за собственото им здраве или живот, или за здравето или живота на други лица”(чл.153, ЗЗ)

За лица в такова състояние могат да бъдат приложени и мерки за временно физическо ограничаване (чл.150, ал.1). Вида на тези мерки, причините, срока и начина на прилагане, лекаря, който ги е разпоредил и приложеното медикаментозно лечение се вписват в специална книга на лечебното заведение и в историята на заболяването. От закона е предвидено административно наказание за длъжностни лица, които налагат мярка за физическо ограничение на пациент с установено психично разстройство, в нарушение на изискванията на този закон и актовете по прилагането му (чл.224, ЗЗ).

Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, имуществено състояние, религия, образование и убеждения.
Източник: Държавен вестник No.48/13 Юни 2000

Проект "Открито за психичните разстройства“ се осъществява в рамките на  Програма БГ 07 Инициативи за обществено здраве по Финансовия механизъм на  Европейското икономическо пространство 2009-2014.