Проучване на нормативна уредба и анализ на съдебна практика по дела, свързани със сферата на здравеопазването

ГЛАВА ПЪРВА – УВОД

Взаимоотношенията в сферата на здравеопазването обхващат едни от най-чувствителните човешки права и интереси. Това обуславя и особената тежест, която такива взаимоотношения следва да имат в обществения живот и политиките, касаещи правилната и навременна преценка за съответствието на поведението на участниците в тези взаимоотношения с формалните и неформални правила за етика, морал и законосъобразност.
В хода на развитието на взаимоотношенията в сферата на здравеопазването, неминуемо възникват напрежение и съмнения – предимно у пациентите и/или техните близки, които не рядко водят до съдебни спорове и извънсъдебни конфликти.

Предвид особената чувствителност на такива спорове, степента на засягането е по принцип възможно най-дълбоко и сериозно с висок интензитет на нанесената вреда или усещането за такава. Затова, от една страна такива спорове са сложни по своя състав и изискват особено внимание и вникване в проблематиката при тяхното съдебно разрешение. Основни показатели за успеваемостта на националната ни политика в сферата на разрешаване на спорове, възникнали в резултат на взаимодействието лекар-пациент у нас, са справедливостта и обективността на взетите решения и предприетите мерки. Като се има предвид, че в тези взаимоотношения застрашени и/или засегнати се явяват ценности като човешкото здраве, човешкия живот и неразривно свързаното с това човешко достойнство, то е ясно, че става въпрос за възможно най-ценните права на човека. И предвид именно тази ноторно известна истина, подходът на арбитрите в подобни спорове следва да бъде много прецизен, внимателен, безпристрастен и повече ориентиран към морално-етичната страна на спора, отколкото към неговата буквална и формалистична опаковка. Наред с това, този подход и дадените разрешения на възникналите спорове и проблеми, за да е ефективен, следва да бъде навременен и съразмерен на установения деликт.
Дали е така у нас?
Отговор на този въпрос се надяваме да бъде даден чрез реализация на заданието на настоящия проект. Също така се надяваме, този отговори или отговори, да бъдат претворени от съответните компетентни лица и органи у нас, в нормоторчество, с което да се даде възможност за бъдещо решаване по възможно най-добрия и ползотворен начин, на съществуващите понастоящем проблеми при решаване на спорове в сферата на здравеопазването ни.
Медицинската помощ в България се предоставя от лекари и друг медицински персонал, които могат да предоставят медицински услуги само под формата на лечебно заведение. Лечебните заведения(ЛЗ) се регистрират, като търговски дружества и кооперации, с изключение на тези по чл. 5 от Закона за лечебните заведения – тези към министерства и ведомства. Лечебните заведения се делят най-общо на две групи – ЛЗ за болнична помощ и ЛЗ за извънболнична помощ. Първите осъществяват дейността си след получаване на разрешение, а вторите след регистрация. 1/3 от ЛЗ за болнична помощ са частни, а останалите държавни и общински. Почти 1/3 от всички ЛЗ за болнична помощ са разкрити в София.
Оценката на тези обстоятелства подсказва, че случаите на търсене на отговорност за непозволена увреда или причиняване на смърт следва да се очаква предимно в столицата и по-големите градове на страната, където са съсредоточени и повечето ЛЗ.
Огромната част от делата са насочени към ЛЗ за болнична помощ. Това е последица от вида и обема на предоставяните услуги. Организацията на здравната ни система е такава, че повечето инвазивни и оперативни интервенции, които носят най-голям риск за здравето и живота на пациентите се извършват в ЛЗ за болнична помощ. Много по-редки са случаите, при които процедури, провеждани в ЛЗ за извънболнична медицинска помощ са водели до последици, които да доведат до съдебни дела. Изключение от това правило са денталните услуги, които освен, че са инвазивни в известна степен, са в голямата си част платени от джоба на пациента, което прави последните по-взискателни към качеството на услугата. За това и броят на съдебните спорове свързани с денталната медицина е много по-голя от тези в останалата част на извънболничната помощ.
При анализа на практиката следва да се имат предвид и вида на специалността на лекарите и профила на отделенията. Най-често делата са в сферата на оперативните специалности – хирургия в различните и видове, ортопедия и травматология, акушерство и гинекология, интензивно лечение и реанимация.
Опитът ни сочи, че хората са по-склонни да търсят отговорност, когато имат съмнения за непозволена увреда и потърпевшият е млад човек или дете. За това едни от най-честите случаи на водене на дела, в това число и наказателни са свързани с болници/отделения с родилно отделение, неонатология и др.


ГЛАВА ВТОРА
Анализ на нормативната уредба – Закон за здравето, Закон за международния търговски арбитраж и Закон за защита от дискриминация, Закон за медиацията, Закон за защита на потребителите

Закон за здравето
Наред с основните принципи, които следва да бъдат съблюдавани в процеса на опазване на здравето на гражданите, като състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие, разписани в чл.2 от Закон за здравето(ЗЗ), в Раздел II от същия закон са разписани правата и задълженията на пациента. Основни акценти в тази част от секторната нормативна уредба са дадени в чл. 86, чл. 88 и чл. 92 от закона.
В чл. 86 са изброени основните права на всеки пациент, формулирани както следва:
- зачитане на гражданските, политическите, икономическите, социалните, културните и религиозните му права;
- грижи от общността, в която живее;
- достъпна и качествена здравна помощ;
- повече от едно медицинско становище относно диагнозата, лечението и прогнозата на заболяването;
- защита на данните, отнасящи се до неговото здравословно състояние;
- възнаграждение за работата, която извършва, еднакво с това, което получава, ако не е болен;
- запознаване на достъпен език с неговите права и задължения;
- ясна и достъпна информация за здравословното му състояние и методите за евентуалното му лечение;
- здравна профилактика и рехабилитация;
- сигурност и безопасност на диагностичните и лечебните процедури, провеждани по време на лечението му;
- достъп до модерни методи на лечение;
- предотвратяване на болката и страданието по време на лечението му, доколкото е възможно;
- достъп до медицинската документация, свързана със здравословното му състояние.
В чл.88 от ЗЗ пък са изброени дължимите действия на приемащото лечебно заведение, респективно – на лекуващия лекар, за информиране на пациента, преди да поиска и получи неговот съгласие за предлаганото му лечение. Според разпоредбата, преди пристъпване към лечение, лекарят е длъжен да информира пациента отнсно следното:
1. диагнозата и характера на заболяването;
2. описание на целите и естеството на лечението, разумните алтернативи, очакваните резултати и прогнозата;
3. потенциалните рискове, свързани с предлаганите диагностично-лечебни методи, включително страничните ефекти и нежеланите лекарствени реакции, болка и други неудобства;
4. вероятността за благоприятно повлияване, риска за здравето при прилагане на други методи на лечение или при отказ от лечение.
Предоставената информация по тези задължителни пунктове от стартиращите взаимоотношения между лекар и пациент, както и отговорите, мнението и насрещните искания на пациента, следва да са обективизирани в т. нар. Декларация за информирано съгласие. Това е утвърдено още веднъж от разпоредбата на чл.ж92, ал. 1 от ЗЗ, според която: „Лекуващият лекар е длъжен да информира пациента относно:
1. здравословното му състояние и необходимостта от лечение;
2. заболяването, по повод на което е потърсил здравна помощ, и неговата прогноза;
3. планираните профилактични, диагностични, лечебни и рехабилитационни дейности, както и рисковете, свързани с тях;
4. диагностичните и терапевтичните алтернативи;
5. името, длъжността и специалността на лицата, които участват в диагностично-лечебния процес.“, а ако пациентът отказва да бъде информиран, да се предриемат съответните действия, описани в следващите алинени от същата разпоредба.
Спазването на тези императивни законови изисквания би гарантирало до значителна степен и реализацията на основните права на пациента, разписани в чл. 86 от ЗЗ, т.е. налице е ex lege установена причинно-следствена връзка между задълженията на лекуващия лекар по чл. 88 и чл. 92 от ЗЗ и голяма част от правата на пациента, разписани в чл. 86, ал. 1 от ЗЗ.
Анализите на естеството на възникналите и възникващи спорове, подобно на предходни подобни анализи показва, че в основата на почти всички спорове за вреди, възникнали в резултат на предоставяне на медицинска помощ и/или здравна услуга, стои именно формалистичния подход при информирането на пациента. В това отношение, ноторен факт е, че т. нар. Декларация за информирано съгласие се поднася на пациента или на негов придружител (без значение последния дали е в кръга на правоимащите лица по чл. 88, ал. 2 от ЗЗ) още в приемното отделение на съответното лечебно заведение. Дори при приема на пациента в лечебното заведение да присъства лекар, то този лекар най-вероятно е дежурен такъв и няма отношение към последващото лечение на пациента. Лекарят в приемното отделение или приемния кабинет записва в приемния лист единствено оплакванията на пациента, често пъти допълвани или изцяло заместени от изявленията на негов придружител. Това е така наречената анамнеза или история на заболяването. В приемната или приемното отделение изследвания и подробна индивидуална диагностика не се провежда, който факт автоматично изключва реализацията на правото на пациента по чл. 88, ал. 1 и чл. 92, ал. 1 от ЗЗ. Важно е обаче да се подчертае, че това право – правото на пациента да бъде априори информиран за обстоятелствата, описани в същите законови разпоредби, предхожда даването на съгласие, включително и удостоверено с подписа на пациента или на негов придружител. Нещо повече, според законодателя, надлежното изпълнение на задължението на лекуващия лекар на задълженията по чл. 88, ал. 1 и чл. 92, ал. 1 от ЗЗ е предпоставка за правилното протичане на по-нататъшните взаимоотношения. Само при надлежно изпълнение на това задължение от страна на приемащото лечебно заведение, те биха имали основание да черпят права при възникване на последващ проблем или спор.
Към настоящия момент тези законови изисквания откровено се пренебрегват, а т. нар. Декларация за информирано съгласие има твърде обща и оскъдна по съдържание форма. Очевиден е фактът, че лечебните заведения откровено се възползват от доминантното си положение в ситуации, когато пациентът или е твърде притеснен, респективно – притиснат от влошеното си здраве, за да може да се противопоставя равнопоставено и активно, или просто е в безпомощно или немощно положение, за да може да осъзнава какви действия извършва и какви последици могат да имат за него тези негови действия. Самият факт, че поднасянето и подписването на тези декларации става в приемния кабинет или коридорите на приемното отделение на лечебното заведение, де юре и де факто изключва възможността на пациента да е била предоставена в пълен обем информацията, както за здравословното му състояние, така и за подходящите и предлагани лечебни стратегии и методи за лечение на конкретното му състояние. Още по-малко пациентът, на това място, може да има знанието за лекуващия го лекар или лекарски екип/екипи, съответно – имената, длъжностите и специалностите на тези лекари, както и за възможните алтернативи за диагностика и лечение на заболяването от което се оплаква. Подписвайки декларацията в приемния кабинет или предверията на такъв, пациентът и неговите близки или придружители не са наясно дори с рисковете, които съществуват или критичните ситуации, които могат да възникнат, тъй като в повечето случаи не са лица с медицинско образование. Въпреки това, принудени от обстоятелствата и често пъти – от безпардонното, неуважително отношение на приемащия екип (лекар и/или медицинска сестра), пациентът или негов придружител полага подписа си под стандартната формалистична бланка, за да може да получи достъп до необходимата му здравна помощ или услуга.
Ето защо, гореизложеното фактическо положение у нас, резонно стои в основата на повечето възникнали спорове за вреди. Заради гражданско-правния характер на правоотношенията в сферата на здравеопазването, както и поради липсата на иманентните признаци за субординация между страните в такива правоотношения, исковете се предявяват по реда на чл. 45/чл. 49 от Закон за задълженията и договорите (ЗЗД), като формулировката на деликта обичайно е „лекарска немарливост“ или „немарливост при упражняване на правно регулирана дейност“. Обичайните възражения, които се противопоставят от страна на ответниците – лечебни заведения и привлечените от тях помагачи – лекари и/или застрахователи, са за надлежно информиране на пациента, при което се претендира прехвърляне на риска в неговата правна сфера, от една страна, а от друга – съобразяване на медицинските стандарти при осъществяване на дейността. Последното, предвид съдържащата се в самата реализация на конкретните процесни действия специфика, обследването на която е задължително с цел установяване на правилността на действията на лекарите при интерпретиране на резултати от обективни, лаболаторни или други изследвания, както и при определяне на предварителна/работна и/или окончателна диагнози, въпреки формалното покриване на медицински стандарти, представлява също самостоятелен дискусионен въпрос.
Посочените дотук два от трите основни спорни въпроси в дела за вреди, причинени от „лекарска немарливост“ предпоставят обстойно съдебно дирене. И докато по първия въпрос отговор може да се даде на основата на анализ на представените по делото писмени доказателства, както и на основата на ангажирани за доказване на липсата на надлежно информиране на пациента, гласни доказателства/ свидетелски показания, то за отговор на втория въпрос се налага ангажирането на квалифицирана Съдебно-медицинска експертиза (СМЕ). Докато действията по установяване на истината по първия спорен въпрос са само времеемки, то действията по установяване на обстоятелствата по втория спорен въпрос са освен времеемки, но и финансово обременяващи страните в процеса и особено – загубилата спора страна.
Що се касае до третия спорен въпрос при обсъжданите тук дела, то той възниква при претенция за:
- некомпентетност на лекаря;
- за неадекватност на действията на лекаря или лекуващия екип при поставяне на диагнозата или при лечението на пациента;
- ненавременност на диагностицирането и/или на приложеното лечение;
- използване на остаряла апаратура или методи, довели до увреда в състоянието и/или анатомията на пациента;
- прилагане на неподходящи или замърсени импланти, ортези или протези или медицински консумативи, при оперативна интервенция, довели до проява на вътреболнична инфекция или други вреди от възпалителен или инфекциозен характер;
- прилагане на неправилна анестезия, от което е настъпила смърт или са претърпени недопустими при спазване на обичайните правила болки и страдания за пациента.
При заявяване на някоя или няколко от изброените претенции, ползването на СМЕ е неминуемо и е дори е задължителен способ за установяване основателността и неоснователността на претенцията. В повечето случаи експертизите са комплексни или тройни, което води не само до тромавост в движението на процеса, но и до разходването на значителен финансов ресурс. Също, в много от случаите на дела с назначена СМЕ се стига до оспорване на експетното/експертните становища от някоя от страните – участници в процеса, което води до назначаване на по-многобройна експертиза от вещи лица с различни медицински специалност и квалификации. Последното пък води до значително затрудняване на процеса от обективен характер, тъй като в списъците на вещите лица към съответните съдилища не фигурират всички специалисти от съответните специалности, а само малка част от тях. Лекари от определени специалности, с добра репутация на практиката си и респективно – достатъчно много ангажирани в служебната си и/или частна практика, просто не желаят да откликват на поканите от съдебния състав за съдействие. Така, процесът се протака извънредно много в търсене и назначаване на вещи лица, последвали отводи на вещо лице или на всички вещи лица и ново последващо търсене и назначаване с неясен финал на реализацията на поисканата и допусната по делото СМЕ. Такъв процес може да продължи само за една съдебна инстанция (най-често това е първата съдебна инстанция) от 3 до 6 години. В последните няколко години и претенциите за размера на хонорарите на вещите лица станаха по-големи и самите съдилища откликват на това и определят доста високи по размер възнаграждения за вещо лице. Поради това, достъпът на заинтересованото от процеса лице до правосъдие и ефективна защита на правата му, се свежда до личната преценка доколко това лице може да издържи финансово на текущо възникващите разноски по делото. Много са случаите, в които даден ищец или евентуален въззивник се отказва от по-нататъшни съдебни битки именно заради финансовата си немощ да заплаща разноските по делото. По този начин правата на такова лице за получаване на ефективна защита, остават нереализирани.
Тук е мястото да се отбележи, че при делата за деликт от нереализирани или нарушени права на пациент, националното ни законодателство предвижда триинстанционно съдебно производство. Това обстоятелство обуславя получаване на краен акт в рамките на от 4 до 6 години при по-неусложнен ход на процеса или до 9-11 години, при по-сложно развитие. Това на практика представлява една съществена част от житейския път на индивида, която за жалост преминава в тревоги, притеснения и очакване на справедливост. А когато бъде постановен крайния съдебен акт, дори той да е в полза на инициатора на производството, то при 98% от случаите присъденият размер на обезщетението е твърде недостатъчен не само по главната, но и по акцесорните претенции, и по никакъв начин не покрива онези тревоги и притеснения, които съответното лице преживява през всичките години на съдебни битки и очакване, след подаване на иска. Не са редки случите, когато инициаторът на процеса така и не дочаква крайния съдебен акт поради настъпила смърт.
Поради гражданско-правния характер на правоотношенията по ЗЗ и ЗЗД, приложим способ за извънсъдебно разрешаване на спорове се явява медиацията. В правомощията на съдилищата е да насочват страните към медиация (чл.145, ал.3 от ГПК). Друг е въпросът доколко самите страни познават процеса на медиация, доколко им се разяснява (от процесуалните им представители или от съда) естеството на способа, за да добият знания, достатъчни за собствена преценка какви могат да бъдат в техния случай предимствата и последиците на този способ.
Приложимият закон в такива случаи е Закона за медиацията (ЗМ).

Закон за международния търговски арбитраж
Според чл.19, ал.1 от ГПК: „Страните по имуществен спор могат да уговорят той да бъде решен от арбитражен съд, освен ако спорът има за предмет вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка или права по трудово правоотношение или е спор, по който една от страните е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.“
От съдържанието на тази разпоредба се извежда, че разрешаването на спорове за настъпили вреди от извършването на медицинска дейност е възможно с прилагане на способите за постигане на арбитражно споразумение, стига претенцията да е строго имуществена. Този правен факт се утвърждава и от разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от Закона за международния търговски арбитраж (ЗМТА), която гласи: „Международният търговски арбитраж разрешава граждански имуществени спорове, възникнали от външнотърговски отношения, както и спорове за попълване празноти в договор или приспособяването му към нововъзникнали обстоятелства, ако местожителството или седалището на поне една от страните не е в Република България.“.
Тъй като в разпоредбата на ГПК се съдържа ограничение за разглеждане на спорове за нарушени потребителски права, то предвид, че в по-голямата си част от тук анализираните спорове са инициирани от пациенти за нарушени права при търсене и получаване на здравна услуга, ЗМТА се явява неприложим към спорове за неимуществени вреди или за имуществени такива, които произтичат от потребител към доставчик на здравна услуга. ЗМТА би могъл да се прилага единствено в хипотезите на имуществени претенции между лечебни заведения и/или лекари, упражняващи индивидуална практика, или на търговско дружество към лечебни заведение или към лекар/лекари, упражняващи индивидуална практика. Това не изключва възможността да се черпят идеи за евентуална регламентация и организация на здравни арбитражи или здравни медиатори у нас.
Принципно и медиацията и арбитража са несъдебни способи, реализирани от квалифицирани физически лица или сдружения на граждани, с които способи се решават по много по-бърз, гъвкав и финансово необременяващ начин спорове. Докато медиацията се провежда от един медиатор – физическо лице, арбитражът може да се проведе от един или повече арбитри по желание от страните по спора. Ако е договорено арбитражния съд да е от трима арбитри, всяка от страните по спора има правото да посочи/назначи по един от тях, а назначените от страните арбитри назначават третия член на арбитражния съд. Ако арбитъра е един, ако страните не се споразумеят кой да е той, арбитърът се назначава от съответното сдружение, на което е възложено осъществяване на арбитражната дейност.

Закон за защита от дискриминация
Производствата по Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр) са специални производства, базирани преди всичко на собствени производствени правила. Сред тези правила е предвидена и възможност за страните за водене на преговори за постигане на споразумение. Правната регламентация на тази възможност се съдържа в чл.62 от ЗЗДискр. В посочената разпоредба се предвижда помирителна процедура, като задължение на председателя на заседателния състав на Комисията за защита от дискриминация (КЗД) е, в първото заседание по преписката да предложи на страните помирение, съответно – водене на преговори за постигане на такова. Ако страните заявят единодушно волята си за постигане на споразумение, председателят на заседателния състав дава срок, в който страните да могат спокойно да договорят помежду си и без участие на КЗД, клаузите на бъдещото споразумение. При постигане на такова, същото, ако не противоречи на морала, добрите нрави и друга законова норма, се утвърждава с решение на КЗД, с което придобива сила за страните по него и дава изпълнително основание на онази от тях, която го наруши.
Споразумението и по реда на ЗЗДискр може да бъде пълно, ако обхваща всички аспекти на спора, или частично – ако се отнася само за част от спора. И в двата случая по постигнатото споразумение, след представянето му на решаващия състав на КЗД, същият дължи произнасяне с решение.
С постигане на споразумение, спорът се счита за приключен, ако споразумението обхваща целия му предмет, като производството по преписката се прекратява. Ако споразумението е частично – спорът продължава в частта, за която споразумение няма.
Споразумението по ЗЗДискр се постига на основата на двустранно заявена воля и в условия на свободно договаряне между страните, без участие на нарочен медиатор или арбитър. С постигнатото споразумение се спестява време, предвид, че в последните 10 години производствата пред КЗД, които по принцип следва да са бързи, приключват за не по-малко от 2 години, а нерядко продължават и до 7 години. А поради факта, че производствата пред КЗД имат административен характер, то решенията на същия орган се обжалват пред административен съд, като първа съдебна инстанция. Макар в административния процес съдебните дела да са двуинстанционни, то предвид претовареността на касационната съдебна инстанция – Върховен административен съд (ВАС) и в зависимост от това дали първата съдебна инстанция е Административен съд София-град (АССГ, който е най-натоварения първоинстанционен административен съд) или друг административен съд, продължителността на процеса до приключването му с окончателен съдебен акт може да бъде от 2 до 4 години.
Що се касае до разноските, то тук деловодните разноски са значително по-малки, което не важи за разноските, сторени за адвокатски/юрисконсултски възнаграждения и възнаграждения за вещи лица.
Нужно е да се отбележи изрично, че разноски от страните за производството пред КЗД, дори когато се искат и назначават експертизи, не се дължат. Не се дължат разноски от загубилата спора страна и за разноски на насрещната страна/ насрещните страни, сторени за ползване на адвокатско/юрисконсултско процесуално представителство.
От изложеното дотук следва, че и в случаите на спор, разрешаван по административен или съдебно-административен ред, споразумението е възможно най-краткия и щадящ времето и капитала на страните способ.
Практиката по такива спорове сочи, че около 12% от споровете, повдигнати по реда на ЗЗДискр пред КЗД или пред съда, страните, след като се запознаят с претенциите на жалбоподателя/ищеца, изразяват воля за провеждане на помирително производство. А около 11 % от споровете, в които е проведено помирително производство, завършват със споразумение и прекратяване на производството по преписката/ иска, след няколко месеца до 1 (една) година от подаването им.

В заключение следва да бъде отбелязано, че извънсъдебното или доброволно разрешаване на спора е за предпочитане, тъй като с него се спестяват:
- време;
- тревоги, притеснения и други емоции, свързани с хода и изхода на спора;
- финансови разходи, както за заплащане на определените от съда на съответната страна по делото деловодни такси, депозити за вещи лица и/или свидетели, така и в случай на неуважена претенция – разноските и насещната страна за: адвокатско/юрисконсултско възнаграждение, деловодни разноски и депозити за вещи лица.

Закон за медиацията
Етимологията на термина „медиация” произлиза от латински и буквално означава „нещо, което се намира помежду други неща”.
Тя се разглежда като доброволен способ за извънсъдебно уреждане на спорове. Днес тя е широко приложима както в Европа, така и в САЩ, Китай и др. Заражда се и се развива като алтернатива на съдебния процес в периода между 30-те и 80-те години на XX век. В Европа тя придобива голямо значение и се институционализира благодарение на усърдната работа на ЕС в тази насока. Първите европейски актове, с които се поставя началото на развитието в тази посока, макар и с незадължителен характер за държавите-членки, са:
• Препоръка на Комисията от 30 март 1998 г. относно принципите, приложими за структурите, отговорни за извънсъдебно разрешаване на потребителски спорове
• Препоръка № R (98)1 на Комитета на министрите към държавите членки относно семейната медиация, приета на 21 януари 1998 г.
• Препоръка на Комисията от 4 април 2001 г. относно принципите за извънсъдебните структури, участващи в консенсусното разрешаване на потребителски спорове=
• Препоръка (99)19 относно медиацията по наказателни въпроси
• Препоръка Rec (2002) 10 на Комитета на министрите към държавите членки относно медиацията по гражданскоправни въпроси
На базата на тези, както и представената по-късно от Комисията „Зелена книга за начините за алтернативно разрешаване на спорове в гражданското и търговско право” се поставят основите за регламентиране на медиацията на ниво Европейски съюз и тяхното доразвиване и закрепване в Директива 2008/52/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 21 май 2008 г. относно някои аспекти на медиацията по гражданско-правни и търговско-правни въпроси. Този акт е в основата и на сега действащия в България Закон за медиацията.
В Директива 2008/52/ЕО са посочени основните мотиви за приемането на единна рамка на Общността в тази насока. Последователно е закрепена необходимостта от „сътрудничество с оглед правилното функциониране на вътрешния пазар”; „улесняване на достъпа до правосъдие като част от политиките на Европейския съюз за създаване на пространство на свобода, сигурност и правосъдие”; „осигуряване на предвидима правна рамка за страните”; „създаване на доброволна процедура, в смисъл че страните сами отговарят за процедурата и могат да я организират както пожелаят и да я прекратят по всяко време”.
Директива 2008/52/ЕО се прилага при т. нар. трансгранични спорове по гражданско-правни и търговско-правни въпроси (чл. 1, ал. 2). Макар и приложима при трансграничен спор, тя не изключва възможността, а напротив, изрично предвижда, че държавите-членки могат да възприемат правилата й и да ги прилагат и при вътрешни процедури по медиация.
През 2004г. Комисията прие и Кодекс за поведение на медиаторите, като целта на всички приети актове на ниво ЕС е насърчаване употребата на различните форми за извънсъдебно разрешаване на спорове. В изпълнение на поетите международни ангажименти в края на 2004г. е приет Законът за медиация, а с измененията от 2006г. и 2011г. се приведе в съответствие с европейското право и в частност с Директива 2008/52/ЕО. Наред с него действа Наредба № 2/2007 г. (изм. 2011 г.) на Министерството на правосъдието за условията и реда за одобряване на организациите, които обучават медиатори; за изискванията за обучение на медиатори; за реда за вписване, отписване и заличаване на медиатори от единния регистър на медиаторите и за процедурните и етични правила за поведение на медиатора. В последствие министърът на правосъдието утвърди Стандарти за обучение на медиатора, Процедурни и етични правила за поведение на медиатора и Единен регистър на медиаторите; Правила за осъществяване на контрол за спазване изискванията за обучение и за реда за извършване на проверка на организациите по чл. 2 от Наредба № 2/2007.
Чл. 1 от закона разкрива приложното му поле, а именно:
Този закон урежда отношенията, свързани с медиацията като алтернативен способ за разрешаване на правни и не правни спорове.
Медиацията е алтернатива на съдебното производство. Тя не изключва възможността страните да се обърнат към съда. От друга страна, е приложима за разрешаване както на правни, така и на не правни спорове. „Правният спор е външно обективирано противоречие (несъвпадане) на правните убеждения (твърдения) на насрещните субекти на правоотношението относно неговото възникване, съдържание и съществуване.” „Не правният спор...е спор относно бъдещи правоотношения”.1 Правният институт на медиацията е приложим и в двата случая. В Чл. 3 от ЗМ приложното поле е доуточнено:
„(1) Предмет на медиация могат да бъдат граждански, търговски, трудови, семейни и административни спорове, свързани с права на потребители, и други спорове между физически и/или юридически лица, включително и когато са трансгранични.
(2) Медиация се провежда и в случаите, предвидени в Наказателно-процесуалния кодекс.
(3) Медиация не се провежда, ако закон или друг нормативен акт предвижда друг ред за сключване на споразумение“.
Чл. 2 дава легална дефиниция на понятието, а именно:
„Медиацията е доброволна и поверителна процедура за извънсъдебно разрешаване на спорове, при която трето лице - медиатор, подпомага спорещите страни да постигнат споразумение.“
При анализ на дефиницията правят впечатление три основни момента: касае за доброволна процедура, набляга се на необходимостта двете спорещи страни да поемат инициативата, да имат желанието да постигнат взаимноизгодно споразумение, а оттам и разрешение на възникналия помежду им спор. В противен случай, целта на медиацията не би могла да бъде постигната и би се стигнало до съдебно производство, при което винаги едната страна е губеща. На трето място, това е поверителна процедура. Това е и основният принцип залегнал в Директива 2008/52/ЕО. Често споровете, възникват относно търговско-правни въпроси между съконтрагенти, при които спазването на търговска тайна е от особено значение. Възможно е спор да възникне и относно твърде лични и наситени с емоционален заряд въпроси, каквито са тези със семеен елемент. Във всички случаи от първостепенно значение е запазването в тайна от страна на всяка една от страните, както и на третото лице, на всичко станало им известно по време на тази процедура. На следващо място, предвидена е фигурата на медиатора като трето лице, стоящо извън спора, което не може да заема страна и което е подпомага спорещите да постигнат споразумение.
Тези елементи на дефиницията са закрепени в закона като основни принципи:
„Доброволност и равнопоставеност
Чл. 5. Страните имат равни възможности за участие в процедурата по медиация. Те участват в процедурата по своя воля и могат по всяко време да се оттеглят.
Неутралност и безпристрастност
Чл. 6. (1) Медиаторът не проявява пристрастие и не налага решение по спора.
(2) В процедурата по медиация всички въпроси се уреждат по взаимно съгласие на страните.
Поверителност
Чл. 7. (1) Разискванията във връзка със спора са поверителни. Участниците в процедурата по медиация са длъжни да пазят в тайна всички обстоятелства, факти и документи, които са им станали известни в хода на процедурата.
(2) Медиаторът не може да бъде разпитван като свидетел за обстоятелства, които са му доверени от участниците и имат значение за решаването на спора - предмет на медиацията, освен с изричното съгласие на участника, който му ги е доверил.
(3) Изключение от поверителния характер на медиацията се допуска в случаите, когато:
1. това е необходимо по съображения за нуждите на наказателния процес или свързани със защитата на обществения ред;
2. трябва да се осигури закрилата на интересите на деца или да се предотврати посегателство над физическата или психическата неприкосновеност на определено лице, или
3. разкриването на съдържанието на споразумението, постигнато в резултат на медиация, е необходимо за прилагането и изпълнението на същото споразумение.“
Принципът на поверителност разкрива възможност за отклонения от неговото задължително приложение. С оглед предотвратяване на злоупотреба изрично са предвидени хипотези, при които е възможно неговото нарушаване. Всички те имат за основание закрилата на интерес от по-висш порядък от този на спорещите страни.
Медиацията разкрива много положителни аспекти в сравнение със съдебното производство. Както посочих по-горе тя се основава на доброволното и желано от страните разрешаване на възникналия между тях конфликт. От друга страна, процедурата е улеснена, тя предоставя възможност на страните в един сравнително кратък срок да постигнат компромисно решение, което да е изгодно за двете страни. Освен това по този начин ще спестят средства и ще могат да запазят своите взаимоотношения и стабилни връзки, които впоследствие да бъдат основа за техни бъдещи проекти. В други случаи постигнато с помощта на медиацията споразумение ще запази интересите на трети лица, например децата. Това е и причината в редица закони да се предвиждат стимули и да се задължава съда да напъти страните към медиация.
В ГПК това е предвидено, както в общия исков процес, така и при особените искови производства - в чл. 140, ал. 3, предложение последно: Съдът може да съобщи на страните и проекта си за доклад по делото, както и да ги напъти към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.
В чл. 321, ал. 2: След разрешаването на предварителните въпроси и тези по редовността на исковата молба съдът е длъжен отново да напъти страните към медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.
В чл. 374, ал.2 предложение последно: Той може да им съобщи и проекта си за доклад по делото, както и да ги напъти към процедура по медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.
В чл. 384, ал. 1: Съдът напътва страните към спогодба и им разяснява предимствата на различните способи за доброволно уреждане на спора.
В редица други закони също е предвидена възможност за постигане на споразумение с помощта на медиатор. Тук обаче е много важно да се отбележи, че за да се постигне такова и това да доведе до прекратяване на възникналия между страните конфликт, е необходимо те да разбират същността на тази процедура и последиците от постигнатото споразумение. Затова ЗМ въвежда като принцип т.нар. „информирано съгласие” и задължава медиатора преди провеждане на процедурата да информира страните за същността на медиацията и за нейните последици и да изисква тяхното писмено или устно съгласие за участие. Причината да бъде необходимо такова се корени в същността на процедурата като доброволен способ. Именно постигнатото съгласие поставя и нейното начало - За начало на процедурата по медиация се счита денят, в който страните са постигнали изрично съгласие за започването й, а когато липсва изрично съгласие - денят на първата среща на всички участници с медиатора (чл. 11, ал. 2 от ЗМ). Като „съгласието на страните възможен бъдещ спор между тях да бъде разрешен чрез медиация може да бъде уговорено и като клауза от договор” (чл. 11, ал. 4 от ЗМ).
С оглед защитата интересите и на двете страни в закона се съдържат императивни правила и изисквания относно самата процедура и лицата, които могат да я осъществяват. В чл. 4 от ЗМ е предвидено, че: „Медиацията се осъществява от физически лица. Тези лица могат да се сдружават с цел осъществяване на дейността. Лица, осъществяващи функции по правораздаване в системата на съдебната власт, не могат да извършват дейност по медиация“.
Въведени са, както положителни, така и отрицателни предпоставки, на които трябва да отговаря едно лице, за да участва в процедурата в качеството на медиатор. От първостепенно значение е той да е трето лице по отношение на спора, за да може да зачете интересите на двете страни, да бъде безпристрастно и независимо. Задължително е лицето да е дееспособно и да отговаря на допълнителните изисквания, предвидени в чл. 8, ал. 1 от ЗМ. Освен това лицето трябва да премине през курс на обучение. Към министерството на правосъдието е създаден и Единен регистър на медиаторите, като вписването на лицата в него е предпоставка за упражняване на дейността. Регистърът е публичен. По този начин се гарантират интересите на страните с оглед компетентността на медиаторите и им се предоставя възможност да направят избор съобразно квалификацията на лицата.
„Медиаторът осъществява дейността си добросъвестно при спазване на закона, добрите нрави и процедурните и етичните правила за поведение на медиатора“ (чл. 9, ал. 1 от ЗМ). Задължително условие е той да бъде трето лице спрямо възникналия между страните конфликт. Затова той трябва да „приеме да води процедурата, само ако може да гарантира своята независимост, безпристрастност и неутралност” (чл. 9, ал. 2 от ЗМ) и следва да се „оттегли при възникване на обстоятелства, които биха породили съмнение в неговата независимост, безпристрастност и неутралност” (чл.10, ал. 3 от ЗМ). С оглед избягване на всякакво влияние той е длъжен да посочи на страните всички обстоятелства, които могат да породят в страните такова съмнение (арг. от чл. 13, ал. 2 от ЗМ). Той подписва и декларация за безпристрастност. За да се отстранят тези евентуални съмнения и грешки, законът предвижда възможност процедурата да се осъществява не само от едно лице, а от няколко. Възможно е всяка от страните да посочи медиатор.
Медиаторът е трето неутрално лице. Но той не е нито съдия, нито арбитър, нито адвокат. Поради което няма право да дава правни съвети (арг. от чл. 10, ал. 1 от ЗМ). Това обаче не забранява, напротив той е длъжен, да даде на страните информация за същността и последиците на медиацията; да подпомогне да се изясни същността на спора, да се уточнят взаимно приемливите варианти на решения и да се очертае възможната рамка на споразумение. В този смисъл, при наличие на правен спор ще бъде необходимо да очертае и правните рамки, т.е. как е регулирано правоотношението от закона и възможностите за решаване на спора. В тази хипотеза е много важно медиаторът да не излезе извън границите на информирането и да не премине към предоставянето на правни съвети, особено в случаите, в които той е юрист. Тук трябва да се посочи, че за да се подпомогнат страните, всяка от тях може да участва в процедурата с адвокат, както и с пълномощник. Възможно е привличането и на други специалисти.
Медиаторът следва да способства да се постигне взаимно приемливо споразумение между страните. Поради което той няма право да изразява мнение, да дава препоръки, да насочва страните, да подкрепя аргументите на едната страна или да ги коментира. Той е „длъжен да се съобразява с мнението на всяка от страните по спора” (арг. от чл. 10, ал. 2 от ЗМ). Медиаторът не може да съобщава на другите участници в процедурата обстоятелства, които се отнасят само до една от страните по спора, без нейното съгласие – чл. 10, ал. 4 от ЗМ. Това задължение кореспондира с принципа на поверителност.
Целта на медиацията е постигането на взаимноизгодно споразумение, което е много трудно. Тук е основната роля на медиатора. Всеки конфликт е съпроводен с голям емоционален заряд. Отделно от това всяка страна е заинтересова от своите собствени интереси. В тази ситуация от първостепенно значение е медиаторът да умее добре да лавира. За постигането на изначалната цел, на първо място, е необходимо да се анализира конфликта. Кои са причините, които са го породили, в какво се корени той, дали се дължи на различие в гледните точки на страните, на начина, по който те оценяват дадени факти, дали влияние оказва езиковата бариера или образователна такава, дали е наситен с прекалено много емоции и чувства и т.н. Медиаторът трябва да се опита да изведе първопричината на повърхността, при нужда да преформулира дадени въпроси, да даде възможност на всяка от страните да се постави на мястото на другата, да тушира чувствата. В много случаи това се оказва непосилна задача. Именно поради тази причина законът освобождава медиаторът от отговорност, ако страните не постигнат споразумение или не го изпълняват (арг. от чл. 10, ал. 5 и 6). Той не отговаря за защитата на интересите на страните.
Самата процедура по медиация „започва по инициатива на страните по спора, като всяка от тях може да направи предложение за разрешаване на спора чрез медиация” – чл. 11, ал. 1 от ЗМ. „Предложение за разрешаване на спора чрез медиация може да направи и съдът или друг компетентен орган, пред който спорът е отнесен за решаване”- чл.11, ал. 3 от ЗМ. С оглед да не ограничи възможността на всяка от страните да образува съдебно производства е предвидено, че „давност не тече, докато трае процедурата по медиация”- чл. 11а, ЗМ.
По време на процедурата по медиация могат да възникнат предпоставки за нейното спиране (чл. 14, ЗМ) или прекратяване (чл.15). Тя приключва с постигането на споразумение между страните, участвали в нея. То може да обхваща както всички спорни въпроси, така и само някои от тях. За да се определи неговия предмет и да се скрепи съгласието на страните, е необходимо да се изготви споразумението. Съдържанието и формата на споразумението се определят от страните. Формата може да бъде устна, писмена и писмена с нотариална заверка на подписите на страните по спора. –чл. 16, ал. 1 от ЗМ. То има характерът на договор, уреждащ спора между страните. Поради което законът предвижда, че „обвързва само страните по спора и не може да се противопостави на лица, които не са участвали в процедурата” – чл. 17, ал. 1 от ЗМ. Както при всеки друг договор, той ще обвърза страните само по тези въпроси, по които те са постигнали съгласие. Принципът на автономия на волята обаче има свои граници, а именно: противоречието на закона, неговото заобикаляне и противоречието на добрите нрави, което влече след себе си нищожност на постигнатото споразумение (арг. от чл. 17, ал. 3 от ЗМ).
Споразумението няма характер на съдебно решение и затова не се ползва със сила на пресъдено нещо, както и с изпълнителна сила, то има единствено материално-правни последици между страните по него. Законът обаче предвижда възможност да се даде изпълнителна сила на споразумението. Съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗМ: „Споразумение по правен спор по смисъла на чл. 1 от закона, постигнато в процедура по медиация, има силата на съдебна спогодба и подлежи на одобрение от районните съдилища в страната. (2) Съдът одобрява споразумението след потвърждаването му от страните, ако не противоречи на закона и добрите нрави. Съдът изслушва мнението на прокурора, ако той участва като страна по делото.” В ГПК е предвидена и друга възможност съгласно общите правила на заповедното производство. Възможно е да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение, но само в случаите на постигнато споразумение в писмена форма с нотариална заверка на подписите и само относно съдържащите се в него задължения за заплащане на парични суми или други заместими вещи, както и задължения за предаване на определени вещи (арг. от чл. 417, ал. 3 от ГПК), и при условията и особеностите на заповедното производство.
Медиацията като извънсъдебен способ за решаване на спорове е изцяло приложима, а и препоръчителна в случаите на възникнал спор относно проведено/провеждано лечение. Нещо повече – той е удачен метод за превенция на конфликтите, когато се извършва периодично и превантивно. Медиацията е способ за извънсъдебно решаване на спорове винаги, когато се цели дълготрайно, бъдещо и/или периодично подобряване на отношенията и комуникацията между двете страни. Тя е приложима при всички случаи на спорове във връзка с диагностика, лечение и/или предписване на медикаменти, както и при нарушени права на информираност, на хуманно отношение и при проявено грубо, нечовешко отношение и поведение от страна на изпълнител на медицинска помощ към пациент и/или негов роднина, наследник, настойник.
Медиацията е приложима и в наказателното право – при т. нар. възстановително правосъдие. То цели максимално възстановяване на фактическото и правно състояние преди извършване на деянието. По този начин извършителят се освобождава от наказателна отговорност, а „жертвата“ има контрол при разрешаване на случая. Основно се гарантира защита на нейните потребност и интерес, а извършителят се задължава да ги удовлетвори,поради угрозата от присъда. По този начин пак се постига ефекта на наказанието, без да се пресира извънредно и ненужно извършителя. Страните са равнопоставени и доброволно встъпват в процедурата. Медиацията е особено подходяща и препоръчителна при непълнолетни извършители, при престъпления от частен характер (обида, клевета), при леки престъпления, както и при престъпления, извършени от изпълнители на медицинска помощ. Практиката показва, че повечето осъдителни присъди срещу лекари с правно основание чл.123 НК са условни – наложеното наказание е към неговия минимум – средно 3години, а изтърпяването му е условно. В повечето такива дела съдът дори не отнема правото на лекаря да упражнява медицинска професия, независимо, че такава правна възможност е предвидена и удачна. Съдът избягва да наложи кумулативно и това наказание, именно за да не се увеличи прекомерно наказателната тежест и за да не загуби лекарят своите опит и познания, натрупани до момента. Ето защо медиацията е изключително подходяща и при тези хипотези, тъй като основно се набляга на репарацията, възстановяването, а не толкова на анатемосването. Разбира се налице са и редица случаи, при които жертвата или най-често нейни наследници единственото, което желаят е извършителят „да страда, да си получи заслуженото, така както“ и техният близък. При такива тежки житейски ситуации медиацията, а и който и да е друг извънсъдебен способ е неприложим.

Закон за защита на потребителите
Законът за защита на потребителите (ЗЗП) е обнародван през м. Декември 2005г, като влиза в сила почти една година по-късно – през м. юни 2006г., као отменя закон за защита на потребителите и за правилата на търговия от 1999г. Основна цел при създаването му е да се създаде ред, по който да се гарантират правата на потребителите на стоки и услуги чрез разписването на ясни, точни права и задължения на двете страни по правотношението, създаването на извънсъдебен орган, пред който да се подават жалби, сигнали при нарушени права и съответно да се решават възникнали спорове, както и да се дефинират правомощията на държавните органи в защита правата на потребителите, като се подготви нормативната основа за предстоящото присъединяване на България към ЕС. ЗЗП е изменян и допълван през годините над 35 пъти, като последната редакция е от 07.06.2019г.
ЗЗП въвежда разпоредбите на релевантните актове на ЕС, по-съществените от които са: Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 г. относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета; Директива 2001/95/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно общата безопасност на продуктите;Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции;Директива 85/374/ЕИО на Съвета за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно отговорността за вреди, причинени от дефект на стока; Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори; Директива 98/27/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите ;Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета. Директива 2013/11/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 21 май 2013 г. за алтернативно решаване на потребителски спорове и за изменение на Регламент (EO) № 2006/2004 и Директива 2009/22/ЕО (Директива за АРС за потребители) и др.
Още в чл.1 ал.2 от Закона се дефинират основните права на потребителите, като тяхното изброяване не е ограничително. Сред тях от значение за настоящия аналази са:
• право на информация за стоките и услугите;
• право на защита срещу рискове от придобиването на стоки и услуги, които могат да застрашат живота, здравето или имуществото им;
• право на защита на икономическите им интереси при придобиването на стоки и услуги при, нелоялни търговски практики и способи за продажба, неравноправни договорни условия и предоставянето на гаранции за стоките; 
• право на обезщетение за вреди, причинени от дефект на стоки; 
• право на достъп до съдебни и извънсъдебни процедури за разрешаване на потребителски спорове;
Като в чл.3 императивно е записано, че: „Правата, предоставени на потребителите по този закон, не могат да бъдат ограничавани. Всяка уговорка, с която предварително се изключват или ограничават правата им, е недействителна.“
В §13 на ДР на ЗЗП са дадени основните дефиниции, използавни в ЗЗП, като интерес към настоящия анализ представляват следните:
• "Потребител" е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.
• "Търговец" е всяко физическо или юридическо лице, което продава или предлага за продажба стоки, предоставя услуги или сключва договор с потребител като част от своята търговска или професионална дейност в публичния или в частния сектор, както и всяко лице, което действа от негово име и за негова сметка.
• "Услуга" е всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ.
• "Сериозен риск" е всяка сериозна опасност за здравето и безопасността на потребителите, която изисква бърза намеса на контролните органи, в т. ч. тази, чийто ефекти не настъпват незабавно.
• "Увредено лице" е всяко физическо лице, претърпяло имуществени вреди от дефект на стока.
• "Добросъвестност и професионална компетентност" е степента на специални познания, умения и грижи, които може да се очаква да бъдат притежавани и проявени от търговеца спрямо потребителя съгласно почтените пазарни практики и/или принципа за добросъвестност в сферата на дейност, упражнявана от търговеца.
• "Злоупотреба с влияние" е използването на позиция на сила спрямо потребителя за упражняване на натиск върху него, дори и без използването или заплахата за използване на физическа сила, по начин, който ограничава значително способността на потребителя да вземе информирано решение.
• „Договор за услуга" е договор, различен от договор за продажба, по силата на който търговецът предоставя или се задължава да предостави услуга на потребителя, а потребителят заплаща или се задължава да заплати цената за нея.
Прави впечатление, че е отделена цяла глава – Втора, на информацията, която се предоставя на потребителя. Очевидно законодателят поставя информирания избор в центъра на правоотношението между потребител и търговец, предоставящ стоката и/или услугата. Предоставената информация трябва да съдържа изброените в Чл.4 от ЗЗП реквизити и съдържание, определено е кога тя трябва да е в писмен вид, като изрично е акцентирано, че информацията се дава предварително и тя трябва да е „вярна, пълна четлива, ясна и разбираема.“( арг. Чл.4, ал.1 и Чл.5, ал.2). Не може да не с направи директната връзка с аналогичните текстове в Закона за здравето и по-специално Раздел пети „Здравна информация и документация“ ( чл.27 и сл), както и Чл.86, ал.2, т.6 „да получи информация за цената на всяка една медицинска услуга, манипулация, лечение и лекарствените продукти в извънболничната и болничната помощ“, чл. 87 и сл. „Медицинските дейности се осъществяват след изразено информирано съгласие от пациента.“, като в Чл.89 е разписано изрично кога тази информация се предоставя задължително в писмен вид.
Интересна към целта на настоящия анализ е и разпоредбата на Чл. 62д. от ЗЗП, съгласно която: „(1) Преди потребителят да бъде обвързан с договор или с предложение за сключване на договор, търговецът трябва да получи изричното му съгласие за всяко допълнително плащане, което превишава уговорената цена по основното договорно задължение на търговеца.“
ЗЗП дава изрична дефиниция и на понятието нелоялна търговска практика (Чл.68г, ал.1 и ал.2), като посочва, че такава е „(1)Търговска практика, от страна на търговец към потребител е нелоялна, ако противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и ако променя или е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител, когото засяга или към когото е насочена, или на средния член от групата потребители, когато търговската практика е насочена към определена група потребители. (2)Търговска практика, която е възможно да промени съществено икономическото поведение на ясно установима група от потребители, особено уязвими към търговската практика или към стоката или услугата, за които се отнася търговската практика поради техен умствен или физически недостатък, тяхната възраст или доверчивост, когато търговецът е могъл да предвиди това, се преценява от гледна точка на средния член на групата потребители, към която е насочена.“ ЗЗП изрично забранява нелоялната търговска практика и предвижда санкции при нейното установяване и доказване.
Отделена е и цяла глава (пета) на безопасността на стоките и услугите, като е вменено задължение за всички производители, посредници, дистрибутори и лицата, предоставящи услуги на територията на целия ЕС да предоставят такива стоки и услуги, които отговорят на въведени изисквания за качество и стандарт. В ал.1 на Чл.70 изрично е дадена дефиниция на безопасна стока/услуга: „Безопасна стока или услуга е всяка стока или услуга, която при нормални и разумно предвидими условия за употреба, включително продължителността на нейното използване, привеждането й в експлоатация, инсталирането (монтирането) и поддръжката й, не представлява риск за живота и здравето на потребителите или той е минимален и съвместим с употребата на стоката или услугата и е смятан като приемлив за осигуряване високо ниво на защита на потребителите“. ЗЗП предвижда редът, по който се сигнализират контролните държавни органи при данни заналичието на опасни стоки и услуги, както и гаранции за тяхното качество и възможност за рекламации.
Интерес представлява и Глава Шеста от ЗЗП, озаглавена Неравноправни клаузи в потребителските договори, като в Чл.143 е дадена и дефиниция на понятието: „Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя“, като са изброени примерни хипотези на такава клауза и последици, до които тя може да доведе.
Глава Осма от ЗЗП е посветена на органите и организациите, които следва да защитават правата и интересите на потребителите. Като такива са дефинирани министъра на икономиката, кметът на общината, комисия за защита на потребителя, която е „юридическо лице на бюджетна издръжка, със седалище София. Тя е колегиален орган към министъра на икономиката с регионални звена на територията на страната.“ (Чл.105). КЗП има редица контролни правомощия при предоставянето на стоки и услуги, като: „осъществява контрол върху нелоялните търговски практики; предявява искове за колективна защита на потребителите; изготвя насоки и препоръки във връзка с конкретни неравноправни клаузи в договорите; осъществява контрол за безопасност на стоките и услугите в съответствие с изискванията на този закон.“
ЗП изрично предвижда и регламентира възможност самите потребители да се сдружават с цел защита на техни права и интереси ( Чл.167 и сл. – раздел Втори). Тези сдружавания се реулират под формата на сдружения с нестопанска цел и имат редица правомощия, измежду които: право на информация да дават препоръки и мнения, да сезират контролни и съдебни органи, да участват в разрешаването на спорове и да сключват колективни споразумения със сдруженията на търговците. Тоест основно подпомагаща, контролна и превантивна функция, отколкото решаваща такава. Предвидена е възможност за национална представено сдружение на потребителите, което защитава правата и интересите на национално ниво, аналогично на национално представена пациентска организация, съгласно закона за здравето.
ЗЗП предвижда и създаването на национален съвет за защита на потребителите към министъра на икономиката, който има основно консултативни функции.
Съществен акцент при анализа на ЗЗП поставяме върху глава девета от него – потребителски спорове и най-вече до колко те са приложими към споровете в сферата на здравеопазването.
Основен решаващ орган е Комисията за защита на потребителите, към която се отправят жалби, сигнали и предложения. Разписани са изрични изисквания към тях, както и редът, по който се извършва предварителна проверка и съответно се постановява решение. Въведена и забрана за повторно разглеждане на същия спор, между същите страни, по който вече има постановено решение.
За първи път през 2015г се въвежда нов орган, т.нар. Орган за алтернативно решаване на спорове (АРС): това „е всеки орган, независимо от неговото наименование, който е установен, осъществява постоянно дейност по алтернативно решаване на потребителски спорове и е включен в списъка по чл. 181п. Органът за АРС може да бъде едноличен или колегиален.“ Той е установен, когато се администрира от физическо лице, юридическо лице/обединение от такива, вкл. Сдружения с нестопанска цел, както и орган на държавна власт или друга публична институция. (арг. Чл.181а и сл.). „Органът за АРС разглежда възникнали национални спорове между потребители и търговци, свързани със задължения, произтичащи от сключени, включително и онлайн, договори за продажба, или за предоставяне на услуги, в това число за продажба на цифрово съдържание или предоставянето му срещу заплащане“. Органът за АРС разглежда и възникнали трансгранични спорове между потребители и търговци във връзка със задължения, произтичащи от сключени договори за онлайн продажби или услуги, чрез използване на платформа за онлайн решаване на спорове съгласно изискванията на Регламент (ЕС) № 524/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 21 май 2013 г. относно онлайн решаване на потребителски спорове и за изменение на Регламент (ЕО) № 2006/2004 и Директива 2009/22/ЕО (Регламент за ОРС за потребители)(ОВ, L 165/1 от 18 юни 2013 г.), наричан по-нататък „Регламент (ЕС) № 524/2013".
И тук са въведени изисквания към лицата, които ще участват в разглеждането на спорове, както относно техни морално етични качества, така и професионални такива, аналогично на изискванията към медиаторите, въведени в ЗМ.
По аналогичен начин, както при ЗМ са въведени принципи за безпристрастност, обективност, прозрачност, информираност и др. Органът по АРС сам изготвя процедурни правила, в които разписва реда и начина за решаване на спорове, санкции при неизпъленние на решението, изпълнителна сила на решението и др. Аналогично страните и тук могат да се откажат по всяко време, да се оттеглят, да потърсят съдебно решение на спора. За разлика, обаче от медиацията, тук Органът може сам да реши спора или да подпомогне страните към споразумение, тоест обединени са правомощията и последиците, както на медиатора, така и на арбитъра. В случаите, когато се постановява решение, страните предварително са се съгласили, че то ще има задължителна обвързваща изпълнителна сила спрямо тях. Когато органът по АРС решава спора в процедура по постигане на споразумение, давностен срок за съдебна ззащита спира да тече до приключване на производството пред органът по АРС.

В Чл.181б изрично са изброени видовете спорове, при което решаване този орган не е приложим, като за настоящия анализ релевантна е т.8: „здравни услуги, предоставяни от здравни специалисти на пациенти с оглед оценка, поддържане или възстановяване на тяхното здравословно състояние, включително предписването, изпълнението на медицински предписания и предоставянето на лекарствени продукти и медицински изделия“. С тази императивна разпоредба приложното поле на ЗЗП в частта директно приложение за решаване на извънсъдебни спорове в сферата на здравеопазването приключва. Разпоредбите на ЗЗП могат единствено да послужат като модел, пример, идея за съдаване на нов, различен и компиилиран законов ред за извънсъдебно решаване на спорове в сферата на здравеопазването.
ЗЗП предвижда и възможност за колективна защита на правата на потребителите, но тя се провежда по съдебен исков ред по реда на глава 33 от ГПК Производство по колективни искове, което не е предмет на настоящия анализ.
ГЛАВА III
Анализ на съдебни дела в периода 2005-2018 години, заведени срещу лекари, лечебни заведения и органи на здравеопазването, приключили с окончателно решение.
Анализ на разходите за водене на съдебните дела

Събраните данни за изследвания период касаят общо 164 граждански и административни дела в сферата на здравеопазването и 18 присъди по наказателни дела. Гражданските дела са общо 161, а административните – 3. Последните са срещу органи в системата на националното ни здравеопазване, като Министерство на здравеопазването, НЗОК, Български лекарски съюз, Български зъболекарски съюз.
От общия брой разгледани дела, 10 са все още висящи, като 5 от тях се обжалват или чакат произнасяне във въззивната съдебна инстанция, а 5 – в касационната. Останалите дела са окончателно приключили или с постановяване на краен акт или поради отказ/ пропуснат срок за обжалване.
Интересно за предмета на проучването и настоящия анализ са следните конкретни факти:
1. Относно висящите пред въззивната съдебна инстанция дела:
● гр.д. № 7567/2016 г. на СГС, I-9 с-в, като първа съдебна инстанция, е образувано през 2016 г., но решението по него е издадено едва през 2019 г., поради което е още в срок за администриране във въззивната съдебна инстанция. Очевидният факт е, че произодството по това дело в първата съдебна инстанция е продължило около 3 години;
● възз.гр.д. № 4513/2018 г. на САС, 4 с-в, като въззивна съдебна инстанция на ОС Кюстендил, е със начало на производството от 2017 г. В зависимост от това, кога ще приключи въззивното производство, срокът му понастоящем е в рамките на 2 години с предстоящ край в зависимост от волята и интереса на страните;
● възз.гр.д. № 156/2019 г. на Апелативен съд Бургас е с начало на производството през 2017 г. и понастоящем се очаква провеждан на производство пред въззивната съдебна инстанция. В зависимост от волята и интереса на страните по делото, същото може да приключи или след постановяване на акта на въззивната инстанция, или след повеждане на касационно обжалване. Към настоящия момент производството е с продължителност 2 години с предстоящ край;
● гр. д. № 2861/2017 г. на СГС, I-17 с-в, като първа съдебна инстанция е обжалвано пред въззивната съдебна инстанция, но все още е в процедура на администриране. Към настоящия момент, срокът на досега произтеклото производство е 2 години и е с предстоящ край в зависимост от волята и интереса на страните по делото;
● гр. д. № 12998/2013 г. на СГС, I-16 с-в, като първа съдебна инстанция, е образувано през 2013 г., но решението на първоинстанционният съд е постановено през месец април 2019 г., което формира продължителност на първоинстанционното производство от 5 години и шест месеца. Първоинстанционното решение е обжалвано и е в процес на администриране, поради което е неясно каква ще е общата продължителност на производството по този спор.
2. Относно висящите пред касационната съдебна инстанция дела:
● гр. д. № 698/2019 г. на ВКС, III ГО е с начало на производството през 2016 г. В момента е в процедура на администриране, след което се очаква произнасяне по допустимост на касационната жалба, а ако същата бъде допусната – и произнасяне по същество. Поради това се очаква производството да приключи или в края на 2019 г. или в началото на 2020 г. До настоящия момент общата продължителност на производството по спора е около 3 години с предстоящ край;
● гр. д. № 1018/2019 г. на ВКС, III ГО е с начало на производството през 2016 г. В момента е в процедура на администриране, след което се очаква произнасяне по допустимост на касационната жалба, а ако същата бъде допусната – и произнасяне по същество. Поради това се очаква производството да приключи или в края на 2019 г. или в началото на 2020 г. До настоящия момент общата продължителност на производството по спора е около 3 години с предстоящ край;
● гр. д. № 1092/2016 г. на ВКС ВКС, III ГО е с начало на производството през 2016 г. В момента е в процедура на администриране, след което се очаква произнасяне по допустимост на касационната жалба, а ако същата бъде допусната – и произнасяне по същество. Поради това се очаква производството да приключи или в края на 2019 г. или в началото на 2020 г. До настоящия момент общата продължителност на производството по спора е около 3 години с предстоящ край;
● възз. гр. д. № 146/2019 г. на Апелативен съд Бургас – актът по същото е обжалван пред ВКС, но все още няма образувано касационно дело по описа на ВКС. В момента е в процедура на администриране, след което се очаква произнасяне по допустимост на касационната жалба, а ако същата бъде допусната – и произнасяне по същество. Поради това се очаква производството да приключи или в края на 2019 г. или в началото на 2020 г. Предвид, че производството по спора е образувано през 2018 г. до настоящия момент общата му продължителност е около 1 година и 6 месеца с предстоящ край;
● възз. гр. д. № 180/2019 г. на Апелативен съд Пловдив е по образувано през 2018 г. първоинстанционно производство. Въззивният акт е обжалван пред ВКС, но все още няма образувано касационно дело по описа на ВКС. В момента е в процедура на администриране, след което се очаква произнасяне по допустимост на касационната жалба, а ако същата бъде допусната – и произнасяне по същество. Поради това се очаква производството да приключи или в края на 2019 г. или в началото на 2020 г. До настоящия момент общата му продължителност е около 1 година и 5 месеца предстоящ край.
От общия брой приключили граждански и административни дела, 103 са разгледани във всички предвидени в закона съдебни инстанции, а всички анализирани 18 на брой наказателни производства с относим на изследването предмет, са приключили. Продължителността на производствата по повдигнатите в тези случаи спорове, считано от датата на завеждане на иска/жалбата до решението на касационната съдебна инстанция или до настоящия момент при висящите производства, варира в диапазона от 1 до 6 години.
Делата, които са приключили още след постановяване на първоинстанционното решение са 22, от които 14 са постановени от софийски съдилища, а останалите 8 – от съдилища в страната. Делата, които са приключили след постановяване на въззивния акт са 28, от които 18 са постановени от софийски съдилища, а 10 – от съдилища в страната. Отказалата се от обжалване страна в 99 % от случаите по гражданските производства е ищцовата страна, а в административните – 70 % към 30 % съответно – жалбоподател спрямо ответник. Причината за различното съотношение на отказващите се в гражданското и административното производства се корени в преимуществата на административното съдопроизводство, от една страна – в двуинстанционността на административните дела, т.е. по-малкото време на очакване и притеснения за заинтересованата страна, а от друга – по-ниските размери на държавните такси при същите производства, дори след последното им законодателно завишаване.
Причините за пасивността на инициаторите на производствата, особено в гражданските такива произтичат от:
- високите държавни такси (4 % от цената на иска) по делата по ЗЗД, Закона за здравето и ГПК;
- тромавото съдопроизводство и движение на делата, нерядко водещо до неразумно удължаване на срока за получаване на търсената защита (ако такава не бъде отказана от съда или прокуратурата);
- усещането за несправедливост и пристрастност в действията на съдебните състави, особено когато ответник е известно лечебно заедение;
- усещането за необективност и пристрастност и на вещите лица, когато те са лекари и очевидно се солидаризират с ответника-лекар или лечебно заведение при изготвяне на експертизите, както и все по-големите претенции на вещите лица за размера на заплащането им за изготвяне на СМЕ.
Горното е относимо с по-голяма тежест за софийските съдилища, които са в пъти по-натоварени от останалите съдилища в страната. Що се касае до отношението на търсещите защита граждани към дейността на съдилищата, извън столицата, там като причина за проявяване на негативизъм и отказ от защита се явява и усещането за колаборация и пристрастие на сезирания съдебен състав и/или орган на досъдебното производство с и към ответника-лекар или лечебно заведение, породено от знанието за взаимовръзките между обществено известните граждани в малкото населено място. Това се явява още една причина за отказите на инициаторите на производствата още след постановяване на първоинстанционното или след въззивното решение, да продължат да търсят защита на накърнените си права и интереси.
В повечето случаи, делата в сферата на здравеопазването у нас са със заявена претенция за нанесена вреда – имуществена и/или неимуществена в причинно-следствена връзка с проведено лечение, от което е настъпило допълнително уувреждане или смърт на пациента или не е бил отстранен болестния проблем, от една страна, а от друга – поради отказ да се проведе лечение или хоспитализация. С такъв предмет са почти всички граждански производства, докато административните са с предмет установяване, евентуално санкциониране и преустановяване на противоправно поведение на правно задължени субекти в сферата на здравеопазването във връзка с някое обществено значимо заболяване или нужда. На тази основа – отделно или успоредно с предявения иск или жалба, потърпевшите лица придобиват правото да търсят обезщетение за вреди.
Що се касае до наказателните дела, при тях дори да бъде получена присъда в полза на пострадалото лице, то за да се репарира вредата, е необходимо да се предяви отделно граждански иск по реда на някои от двата закона, предвиждащи обезщетения за вреди – Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) – чл.45/49 от същия или Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
С предявяването на иска за вреди, ищецът формира и цена на исковата си претенция, воден предимно от съображения за: *тежестта на нанесената неимуществена вреда; *характеристиката на засегнатото право (здраве, живот, лично достойнство и др.); *продължителността, степента и интензитета на засягането, т.е. на последците от нанесената неимуществена вреда. Що се касае до имуществените претенции за вреди, същите подлежат на доказване с документи и експертизи.
Безспорен факт е, че нанасяните вреди при изпълнение на регулирани дейности в системата на здравеопазването, са с пряка рефлексия в здравето, живота – като продължителност и качество, и в човешкото достойнство на пациента и неговите близки. Това безусловно показва, че засегнатите ценности, блага и права са едни от най-охраняваните и най-важните за всяко човешко същество. Затова е разбираемо и обичайно усещането за неудовлетвореност, което подтиква пострадалото лице и/или негови близки, да заявяват неимуществени претенции в по-големи размери. Но какви могат да бъдат очакваните последици от такова искане?
На първо място, пряката и видима, т. е. предвидима последица се проявява още на „входа“ на самото съдебно производство, когато се налага заплащане на държавната такса. В гражданските производства (които са преобладаваща част), размерът на държавната такса се определя по норматив като 4% от цената на иска. Следователно, колкото по-голяма е заявената цена на иска, толкова по-голям размер има и държавната такса (ако ищецът не разполага с основанията по чл.83 от ГПК за освобождаване от заплащане на държавна такса и/или депозити за вещи лица).
Вторият финансов удар идва вече в хода на производството, когато се наложи да се ползва или съдът назначи служебно съдебна експертиза. Това обстоятелство обуславя необходимостта да се заплати депозит за назначените вещи лица.
Третият финансов удар, като последица от проведеното съдебно производство, идва при неуспех на ищеца да убеди съда в правотата на претенциите си и загуби делото. Тогава ищецът бива осъден да заплати разноските по делото, включително и разноските, сторени от насрещната страна/ насрещните страни.
Отделно, ищецът ако ползва адвокатски услуги, предварително следва да заплати и адвокатското възнаграждение за всяка съдебна инстанция. Държавните такси също се дължат за всяка съдебна инстанция.
Ето как, всичкото това натрупване на финансови задължения, на фона на общия социално-икономически статус на средно-статистическия гражданин на България, се превръща в препятствие пред достъпа му до ефективна защита и до правосъдие във всички съдебни инстанции. С една дума, в един момент, инициаторът на производството се оказва принуден да се откаже от по-нататъшно дирене на справедливост и излиза от съдебния процес освен разочарован и неудовлетворен, но и обеднял.
Дори, обаче, съдът да уважи иска и се съглси, че ищецът е претърпял онова, което твърди, на дневен ред идва преценката на съдебния състав по чл.52 от ЗЗД досежно справедливостта и съразмерността на заявения от ищеца паричен еквивалент на нанесената му вреда. В тази връзка, дебело следва да се подчертае, че след като националният законодател е предоставил изцяло преценката за справедливост на решаващия състав от един или трима съдии, то тази преценка е подвластна на строго субективното схващане на съдиите за справедливост и съразмерност по критериите, изложени по-горе. А като се вземе предвид, че все пак съдиите са също човешки индивиди, живеещи собствения си живот, който не съвпада с живота на инициатора на производството, те няма как да придобият усещането или познанието за изпитаните от последния болки, страдания, емоции и други теразния. Ето защо съдиите, при определяне на размера на обезщетението у нас обичайно се ръководят от: *съвкупността на наведените в делото доказателства; *средно-статистическото ниво на благосъстоянието на гражданите в страната; *собственото си светоусещане за справедливост и обективност.
При това положение, може би е обяснимо защо за доказано засягане на възможно най-чувствителните човешки блага, ценности и права, съдебните състави у нас присъждат значително занижени и нерядко пъти – унизително занижени размери на обезщетения за неимуществени вреди.
В конкретно изследваната тук група дела, анализът показва следните резултати:
• 2005 г.
- заведени 3 дела по реда на ЗЗД;
- приключили: *първото и *второто – за по 5 години, а *третото – за 6 години;
- предявената претенция по първото дело е за 9 500 лв. неимуществени вреди и 500 лв. имуществени. Искът е уважен частично, като присъденото обезщетение е 6 000 лв. Няма присъдени разноски.
- предявената претенция по второто дело е за по 20 000 лв. за всеки от двамата ищци или общо 40 000 лв. неимуществени вреди. Исковете не са уважени. Ищците са осъдени на разноски в общ размер от 500 лв.
- предявената претенция по третото дело е за по 7 500 лв. за всеки от двамата ищци или общо 15 000 лв. неимуществени вреди. Исковете не са уважени. Ищците са осъдени на разноски в общ размер от 3 337 лв.
• 2006 г.
- заведени 3 дела, две от които по реда на ЗЗД, а едно – по реда на ЗЗДискр и ЗЗД;
- приключили: *първото – за 6 години, *второто – за 7 години и *третото – за 4 години;
- предявената претенция по първото дело е за по 50 000 лв. срещу всеки от тримата лекуващи лекари и по 100 000 лв. срещо ЦСМП и лечебното заведение, или общо 350 000 лв. неимуществени вреди. Исковете не са уважени. Ищецът е осъден на разноски в размер на 10 024 лв.
- предявената претенция по второто дело е за 100 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 500 лв.
- предявената претенция по третото дело е за 500 лв. неимуществени и 400 лв. имуществени вреди. Искът е уважен в цялост.
• 2007 г.
- заведено 1 дело по реда на ЗЗД;
- приключило за 2 години;
- предявената претенция е за 15 000 лв. неимуществени вреди и 9 523 лв. имуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 1 178 лв.
• 2008 г.
- заведени 3 дела по реда на ЗЗД;
- приключени: *първото – за 2 години; *второто – за 7 години; третото – за 4 години;
- предявената претенция по първото дело е за 50 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично, като присъденото обезщетеие е в размер на 30 000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 5 243 лв. за трите съдебни инстанции;
- предявената претенция по второто дело е за 8 500 лв. неимуществени вреди и 1 500 лв. имуществени. Искът е уважен частично, като е присъдено обезщетение в размер на общо 8 900 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 2 038.40 лв. за трите съдебни инстанции;
- заявената претенция по третото дело е за 120 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 720 лв.
• 2009 г.
- заведени 8 дела по реда на ЗЗД;
- 7 от тях са приключени: *първото – за 6 години; *второто – за 3 години; *третото – за 5 години; *четвъртото – за 3 години; *петото – за 4 години; *шестото – за 1 година, като не е обжалвано пред ВКС; *седмото е висящо с насрочено заседание във ВКС на 03.10.2019 г. – досега е продължило 5 години;
- предявената претенция по първото дело е за 100 000 лв. неимуществени и 10 885.48 лв. имуществени вреди. Исковете не са уважени. Ищецът е осъден на разноски в общ размер от 33 194.52 лв.;
- предявената претенция по второто дело е за по 60 000 лв. за всеки от тримата ищци или общо 180 000 лв. неимуществени вреди. Исковете са уважени частично, като присъденото обезщетение е в общ размер от 120 000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 15 400 лв. за трите съдебни инстанции;
- предявената претенция по третото дело е за 80 000 лв. неимуществени и 655 лв. имуществени вреди. Искът е уважен частично, като присъденото обезщетение е в общ размер от 40 655 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 11 063.10 лв. за трите съдебни инстанции;
- предявената претенция по четвъртото дело е за 100 000 лв. неимуществена и 3 502 имуществени вреди. Искът за неимуществената вреда е уважен частично, като присъденото обезщетение е в размер от 80 000 лв., а искът за имуществена вреда е изцяло уважен, т.е. общо присъденото обезщетение е в размер на 83 502 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 6 510.77 лв. за трите съдебни инстанции.
- предявената претенция по петото дело е за 200 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 9 000 лв.
- предявената претенция по шестото дело е за 100 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 8 760 лв.
- предявената претенция по седмото дело е за 40 000 лв. неимуществени вреди. Въпреки 10-годишната си история, делото все още е висящо пред ВКС – насрочено е заседание за 03.10.2019 г. Досега искът е бил отхвърлян. Сторените разноски за всеки от двамата ищци са в размер на по 300 лв. за първата и 300 лв. за въззивната съдебна инстанции.
- заявената претенция по осмото дело е за 50 000 неимуществени вреди. Искът е уважен частично, като размерът на присъденото обезщетение е 30 000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 2 400 лв.
• 2010 г.
- заведени 11 дела, 10 от които – по реда на ЗЗД, а 1 – по реда на ЗЗДискр;
- приключили: *първото дело – за 2 години в две съдебни инстанции – не в София; *второто дело – за 4 години след приключване в първата съдебна инстанция – не в София; *третото дело – за 6 години; * четвъртото дело – за 5 години; *петото дело – за 3 години; *шестото дело – за 7 години; *седмото дело – за 8 години само на първата съдебна инстанция СГС, след което не е обжалвано; *осмото дело – за 4 години; *деветото дело – за 4 години; *десетото дело – за 4 години и 3 месеца;
- предявената претенция по първото дело е за 15 000 лв. неимуществени и 13 530 имуществени вреди. Искът е уважен частично, като присъденото обезщетение е в общ размер на 6 780 лв. Присъдени разноски в размер на 432 лв.;
- предявената претенция по второто дело е за 50 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 1650 лв.;
- предявената претенция по третото дело е за 164 289 лв. неимуществени и 20 179 лв. имуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 700 лв.;
- предявената претенция по четвъртото дело е за 30 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично до размер от 5 000 лв. Страните са осъдени да платят разноски в общ размер на 4 142 лв.
- предявената претенция по петото дело е за 25 500 лв. неимуществени и 5 128 имуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 3 635 лв.
- предявената претенция по шестото дело е за 12 500 лв. неимуществени и 1 350 лв. имуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 1 800 лв.
- предявената претенция по седмото дело е за 30 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 300 лв.
- заявената претенция по осмото дело е за 40 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Няма осъждане за разноски;
- предявената претенция по деветото дело е за 40 000 лв. неимуществени и 2 550 лв. имуществени вреди. Искът е уважен изцяло по отношение на претенцията за обезщетение за неимуществена вреда и отхвърлен относно имуществената претенция. Присъденото обезщетение е общ размер от 40 000 лв. Ответникът е осъден на разноски в размер на 5 430 лв.
- предявената претенция по десетото дело е за 3 000 лв. неимуществени и 3 200 лв. имуществени вреди. Искът не е уважен. Разноски не са претендирани, респективно – не са присъдени.
- единадесетото дело не е с предмет обезщетение за вреди. Жалбата е уважена и на жалбоподателите са присъдени сторените от тях разноски в общ размер на 972 лв.
• 2011 г.
- заведени 20 дела по реда на ЗЗД;
- приключили: *първото дело – за 4 години; *второто дело – 5 години; *третото дело – 4 години; *четвъртото дело – 7 години; *петото дело – 6 години; *шестото дело – 3 години; *седмото дело – 2 години; *осмото дело – 5 години; *деветото дело – 2 години; *десетото дело – 5 години; *единадесетото дело – 1 година; *дванадесетото дело – 1 година; *тринадесетото дело – 4 години; *четиринадесетото дело – 3 години за две съдебни инстанции; *петнадесетото дело – 2 години; *шестнадесетото дело – 1 година за единствената съдебна инстанция ШРС; *седемнадесетото дело – 4 години за единствената съдебна инстанция СГС; *осемнадесетото дело – 4 години за две съдебни инстанции; *деветнадесетото дело – 4 години; *двадесетото дело – 5 години;
- предявената претенция по първото дело е за 100 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в общ размер от 7 287 лв.
- предявената претенция по второто дело е за 50 000 лв. неимуществени и 2 810.89 лв. имуществени вреди. Искът за неимуществени вреди е уважен частично, като присъденото обезщетение е в размер на 12 000 лв., а искът за имуществени вреди е отхвърлен. Присъдените разноски за страните са в общ размер от 3 644.65 лв.
- предявената претенция по третото дело е за 350 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично, като присъденото обезщетение е в размер на 200 000 лв. Присъдените на страните разноски са в общ размер от 25 512.11 лв.
- предявената претенция по четвъртото дело е за 150 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Не е направено искане за разноски и съответно такива няма присъдени.
- предявената претенция по петото дело е за 30 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 1 730 лв.
- предявената претенция по шестото дело е за 99 400 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 6 000 лв.
- предявената претенция по седмото дело е за 200 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично, като присъденото обезщетение е в размер на 50 000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 5 900 лв.
- предявената претенция по осмото дело е за 300 000 лв. неимуществени и 30 000 лв. имуществени вреди. Искът е уважен частично, като присъденото обезщетение е в размер на 120 000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер на 27 746 лв.
- предявената претенция по деветото дело е за 10 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен изцяло. Не са присъдени разноски.
- предявената претенция по десетото дело е за 52 100 лв. неимуществени вреди – частичен иск от общо 600 000 лв. Искът не е уважен. Присъдените разноски са в размер на 1 840 лв.
- предявената претенция по единадесетото дело е за 38 725 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Не са претендирани и присъдени разноски.
- предявената претенция по дванадесетото дело е за 20 000 лв. неимуществени и 8 725 лв. имуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 4 500 лв.
- предявената претенция по тринадесетото дело е за 140 000 лв. неимуществени и 1 625 лв. имуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 400 лв.
- предявената претенция по четиринадесетото дело е за 24 900 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 600 лв.
- предявената претенция по петнадесетото дело е за 900 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично до размер на 400 000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер на 36 310 лв.
- предявената претенция по шестнадесетото дело е за 19 000 лв. неимуществени и 442 лв. имуществени вреди. Искът е уважен частично до размер на 6 000 лв., като са присъдени разноски в размер на 550 лв.
- предявената претенция по седемнадесетото дело е за 150 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 5 035 лв.
- предявената претенция по осемнайсетото дело е за 400 000 лв. неимуществена и 46 510 лв. имуществена вреда. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 9 500 лв.
- предявената претенция по деветнайдесетото дело е за 80 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично до размер на 26 666 лв. Присъдените разноски са в размер на 249 лв.
- предявената претенция по двадесетото дело е за 30 000 лв. неимуществени и 6 066 лв. имуществени вреди. Искът е уважен частично до размер на 20 000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 4 415 лв.
• 2012 г.
- заведени 20 дела по реда на ЗЗД;
- приключили: *първото дело – за 3 години; *второто дело – за 6 години; *третото дело – за 6 години; *четвъртото дело – за 4 години; *петото дело – за 6 години; *шестото дело – за 4 години; *седмото дело – за 6 години; *осмото дело – за 4 години; *деветото дело – за 5 години; *десетото дело – за 3 години; *единадесетото дело – 3 години; *дванадесетото дело – за 2 години; *тринадесетото дело – за 7 години; *четиринадесетото дело – за 2 години; *петнадесетото дело – за 3 години; *шестнадесетото дело – за 3 години; *седемнадесетото дело – за 4 години; *осемнадесетото дело – за 3 години; *деветнадесетото дело – за 2 години; *двадесетото дело – за 2 години;
- предявената претенция по първото дело е за по 160 000 лв. неимуществена вреда, платима от всеки ответник. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 22 503 лв.
- предявената претенция по второто дело е за 30 000 лв. неимуществена и 342.60 лв. имуществена вреда. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 1 100 лв.
- предявената претенция по третото дело е за 200 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично до размер на 80 000 лв. Присъдени разноски на страните в общ размер от 13 223 лв.
- предявената претенция по четвъртото дело е за 80 000 лв. неимуществена и 928 лв. имуществена вреда. Искът е уважен частично до размер от 50 000 лв. неимуществени вреди. Присъдени разноски на страните в общ размер от 5 860 лв.
- предявената претенция по петото дело е за 75 000 лв. (по 37 500 лв.) неимуществени вреди за двама от ищците и още 75 000 лв.(по 37 500 лв.) за другите двама от ищците и 17 142 лв. имуществени вреди. Искът е уважен изцяло по отношение на двамата от ищците, а за останалите двама е изцяло отхвърлен. Присъденото обезщетение за двамата ищци е в общ размер от 92 142 лв. Другите двама ищци са осъдени на разноски в размер на 10 109 лв.
- предявената претенция по шестото дело е за 200 000 лв. и по 110 000 лв. за останалите двама ищци или общо 420 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен изцяло. Ответникът е осъден на разноски в общ размер на 36 780 лв.
- предявената претенция по седмото дело е за 50 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 2 860 лв.
- предявената претенция по осмото дело е за 65 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично, като присъденото обезщетение е в размер на 50 000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 2 816 лв.
- предявената претенция по деветото дело е за 30 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен на първа инстанция и отхвърлен на въззивна, като не е допуснато касационно обжалване. Ищецът е осъден на разноски в размер на 2 050 лв.
- предявената претенция по десетото дело е за 26 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Не са претендирани и не са присъдени разноски.
- предявената претенция по единадесетото дело е за 26 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Не са претендирани и не са присъдени разноски.
- предявената претенция по дванадесетото дело е за 10 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер от 500 лв.
- предявената претенция по тринадесетото дело е за 20 000 лв. неимуществени и 5 528 лв. имуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 3 720 лв.
- няма данни за характера и размера на предявената претенция по четиринадесетото дело. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в общ размер от 3 500 лв.
- предявената претенция по петнадесетото дело е за по 1 500 лв. от по 100 000 лв. за всеки от тримата ищци или общо 4 500 лв. от 300 000 лв. неимуществени вреди. Исковете са уважени изцяло в предявената им част. Ответникът е осъден за разноски в общ размер от 1 170 лв.
- предявената претенция по шестнадесетото дело е за 200 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично до размер на 150 000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 8 980 лв.
- предявената претенция по седемнадесетото дело е за 30 000 лв. неимуществени и 1409.60 лв. имуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 1428 лв.
- предявената претенция по осемнадесетото дело е за по 5 000 лв. неимуществени вреди за всеки от четиримата ищци или общо – 20 000 лв. Искът е уважен частично до размер от по 250 лв. за всеки от ищците или общо – 1.000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер на 807.50 лв.
- предявената претенция по деветнадесетото дело е за 3 000 лв. неимуществени и 1 000 лв. имуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 1 030 лв.
- предявената претенция по двадесетото дело е за 3 000 лв. неимуществени и 1 480 лв. имуществени вреди. Искът не е уважен. Не са претендирани и не са присъдени разноски.
• 2013 г.
- заведени 23 дела, от които 22 – по реда на ЗЗД и 1 – по реда на ЗЗДискр;
- приключили: *първото дело – за 4 години; *второто дело – за 4 години; *третото дело – за 5 години; *четвъртото дело – за 3 години; *петото дело – за 5 години; *шестото дело – за 4 години; *седмото дело – за 4 години; *осмото дело – за 2 години; *деветото дело – за 3 години; *десетото дело – за 5 години; *единадесетото дело – за 1 година; *дванадесетото дело - за 2 години; *тринадесетото дело – за 3 години; *четиринадесетото дело – 4 години; *петнадесетото дело – за 3 години; *шестнадесетото дело – за 3 години; *седемнадесетото дело – за 2 години; *осемнадесетото дело – за 5 години; *деветнадесетото дело – за 5 години; *двадесетото дело – за 6 години; *двадесет и първото дело – за 4 години; *двадесет и второто дело – за 3 години и 10 месеца; * двадесет и третото дело, макар и неприключило, до момента е с продължителност на производството в първата съдебна инстанция от 5 години и 6 месеца. Висящо е пред въззивната съдебна инстанция, където е подадена въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, постановено през месец април 2019 г. и се чака насрочване на заседание.
- предявената претенция по първото дело е за 70 000 лв. неимуществени и 8 949.16 лв. имуществени вреди. Искът е уважен изцяло по претенцията за имуществена вреда в размер на 8 949.16 лв. и частично по неимуществената претенция до размер от 55 000 лв. или общо в размер на 63 949.16 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер на 8 812 лв.
- предявената претенция по второто дело е за 30 000 лв. от общо 60 000 лв. неимуществени вреди – частичен иск. Частичният иск е уважен в цялост. Ответникът е осъден на разноски в размер на общо 5 080 лв. за двете съдебни инстанции, в които спорът е бил разгледан;
- предявената претенция по третото дело е за 750 000 лв. неимуществени вреди за двамата ищци и 31 390 лв. имуществени вреди. Искът е уважен частично, както по отношение на претенцията за неимуществени вреди – до размер на 220 000 лв., така и по отношение на претенцията за имуществени вреди – до размер на 21 150.32 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 26 696 лв.
- предявената претенция по четвъртото дело е за по 100 000 лв. неимуществени вреди за всеки от двамата ищци за причинената смърт на детето им, или общо 200 000 лв. Искът не е уважен. Ищците са осъдени на разноски в размер на 1 691.51 лв.
- предявената претенция по петото дело е за по 200 000 лв. от по 500 000 лв. неимуществени вреди за всеки от двамата ищци. Искът е уважен частично, като е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на общо 200 000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 42 911 лв.
- предявената претенция по шестото дело е за 50 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично до размер на 10 000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер на 1 000 лв.
- предявената претенция по седмото дело е за 26 000 лв. неимуществени вреди. Искът на първата съдебна инстанция е отхвърлен, на въззивната – уважен в цялост и на касационна – отхвърлен изцяло. Ищецът е осъден на разноски в размер на 6 720 лв.
- предявената претенция по осмото дело е за 60 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в общ размер на 6 372 лв.
- предявената претенция по деветото дело е за 50 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в общ размер от 3 485 лв.
- предявената претенция по десетото дело е за 30 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в общ размер от 1 050 лв.
- предявената претенция по единадесетото дело е за по 100 000 лв. неимуществени вреди за всеки от двамата ищци или общо 200 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищците са осъдени на разноски в общ размер на 1 690 лв.
- предявената претенция по дванадесетото дело е за 60 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично до размер на 30 000 лв. неимуществени вреди. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 2 025 лв.
- предявената претенция по тринадесетото дело е за 40 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 200 лв.
- предявената претенция по четиринадесетото дело е за 30 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 650 лв.
- предявената претенция по петнадесетото дело е за 690.81 лв. имуществена вреда. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в общ рамер от 950 лв. след 3-годишно съдебно производство.
- предявената претенция по шестнадесетото дело е за 50 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 4 480 лв.
- предявената претенция по седемнадесетото дело е за 2 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично до размер н 500 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 778 лв., от които за ищеца – 108.37 лв.
- предявената претенция по осемнадесетото дело е за 7 600 лв. неимуществена и 2 400 имуществена вреда. Искът е отхвърлен изцяло. Ищецът е осъден на разноски в размер на 1 030 лв.
- предявената претенция по деветнадесетото дело е за 16 000 лв. неимуществена и 4 000 лв. имуществена вреда. Искът е уважен частично по претенцията за неимуществена вреда до размер на 6 000 лв., а не е уважен досежно претенцията за имуществена вреда. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 1 410 лв.
- предявената претенция по двадесетото дело е за 55 000 лв. неимуществена и 5 000 лв. имуществена вреда. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в общ размер на 6 840 лв.
- двайсет и първото дело не е с предмет обезщетение. Претенцията на инициатора на производството е уважена, а ответникът е осъден на разноски в общ размер от 1 300 лв.
- предявената претенция по двадесет и второто дело е за 150 000 лв. неимуществени и 180 000 лв. имуществени вреди. Искът е уважен частично по отношение на претенцията за неимуществени вреди до размер на 100 000 лв., а претенцията за имуществени вреди е изцяло отхвърлена. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 7 800 лв.
- предявената претенция по двайсет и третото дело е за 55 000 лв. спрямо единия ответник и 15 000 лв. спрямо другия ответник или общо 70 000 лв. неимуществени вреди. Първата съдебна инстанция е отхвърлила иска в цялост и не се е произнесъл по разноските. Делото, въпреки почти 6-годишното първоинстанционно производство, е висящо пред въззивната съдебна инстанция, където е подадена въззивна жалба, както и молби от ответниците за допълване на първоинтанционното решение в частта за разноските.
• 2014 г.
- заведени 16 дела, от които 15 – по реда на ЗЗД и 1 – по реда на ЗЗДискр;
- приключили: *първото дело – за 5 години; *второто дело – за 5 години; *третото дело – за 2 години; *четвъртото дело – за 3 години; *петото дело – за 2 години; *шестото дело – за 3 години; *седмото дело – за 4 години; *осмото дело – за 3 години; *деветото дело – за 1 година; *десетото дело – за 3 години; *единадесетото дело – за 3 години за единствената съдебна инстанция, в която е било разгледано; *дванадесетото дело – за 3 години; *тринадесетото дело – за 1 година; *четиринадесетото дело – за 4 години за единствената съдебна инстанция, в която е било разгледано; *петнадесетото дело – за 3 години; *шестнадесетото дело – за 3 години и 3 месеца;
- предявената претенция по първото дело е по за 100 000 лв. за всеки от двамата ищци или общо 200 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично до по 40 000 лв. за всеки от ищците по предявената неимуществна претенция или общо 80 000 лв. обезщетение. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 2 660 лв.
- предявената претенция по второто дело е за 7 594.90 лв. неимуществени и 7 405.10 лв. имуществени вреди. Искът е уважен частично и по претенциите за неимуществени и неимуществените вреди, на първата съдебна инстанция, а във въззивната – искът за неимуществени вреди е уважен изцяло, а за имуществените – частично до размер на 727.40 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер на 3 073.49 лв.
- предявената претенция по третото дело е за 50 000 лв. неимуществени и 568 лв. имуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер от 2 720 лв.
- предявената претенция по четвъртото дело е по за 25 100 лв. за всеки от двамата ищци или общо 50 200 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен изцяло. Ответникът е осъден на разноски в общ размер на 4 656 лв.
- предявената претенция по петото дело е за 50 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в общ размер на 15 300 лв.
- предявената претенция по шестото дело е по за 1 250 лв. неимуществени вреди за първите двама ищци и 2 500 лв. за третия, както и имуществени вреди в размер на 1 880 лв. Искът не е уважен. Ищците са осъдени на разноски в общ размер от 4 000 лв.
- предявената претенция по седмото дело е за 50 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично до размер от 15 000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ рамер на 776 лв.
- предявената претенция по осмото дело е за 25 608.77 лв. неимуществени и 391.23 лв. имуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 1 385 лв.
- по деветото дело липсват данни за характера и размера на предявената претенция. Поради настъпила давностна преклузия, искът е отхвърлен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 1 550 лв.
- предявената претенция по десетото дело е за неимуществени вреди – частични искове в размери: 1 250 лв. от 20 000 лв. за единия ищец; 1 250 лв. от 10 000 лв. за втория ищец и 1 250 лв. от 5 000 лв. за третия ищец, както и имуществени вреди в размер на 1250.77 лв. Искът е уважен частично единствено за пострадалото лице в размери на: 1 250 лв. неимуществени и 1 054.77 лв. имуществени вреди. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 4 650.41 лв., от които 3 136.57 лв. за ищците с неуважени претенции.
- предявената претенция по единадесетото дело е за 15 000 лв. от 24 000 лв, неимуществени и 105 лв. имуществени вреди. Искът е уважен изцяло в частичната му претенция. Ответникът е осъден на разноски в общ размер на 5 466 лв.
- предявената претенция по дванадесетото дело е за по 25 000 лв. неимуществени вреди за всеки от ищците. Исковете са уважени частично до размер на по 17 500 лв. за всеки от ищците. Страните са осъдени на разноски в общ рамер от 6 491.58 лв.
- предявената претенция по тринадесетото дело е за 716 лв. неимуществени и 183.05 лв. имуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 820 лв.
- предявената претенция по четиринадесетото дело е за 30 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично до размер на 24 000 лв. Страните са осъдени на разноски в размер от 550 лв.
- предявената претенция по петнадесетото дело е за 26 000 от 100 000 лв. неимуществени и 1 700 лв. от 5 700 лв. имуществени вреди – частичен иск. Предявен е и евентуален иск в размери: 24 000 лв. от 70 000 лв. неимуществени и 1 700 лв. от 5 700 лв. имуществени вреди – частичен иск. Исковете са отхвърлени изцяло. Ищецът е осъден на разноски в общ размер от 3 775 лв.
- по шестнадесетото дело не е предявявана претенция за обезщетение. Жалбите са уважени и ответникът е осъден да заплати на жалбоподателите по 310 лв. или общо 620 лв. разноски.
• 2015 г.
- заведени 21 дела по реда на ЗЗД;
- приключили: *първото дело – за 3 години и 6 месеца; *второто дело – за 3 години; *третото дело – за 4 години; *четвъртото дело – за 3 години; *петото дело – за 3 години; *шестото дело – за 4 години; *седмото дело – за 3 години; *осмото дело – за 3 години; *деветото дело – за 3 години; *десетото дело – за 2 години; *единадесетото дело – за 4 години; *дванадесетото дело – за 3 години; *тринадесетото дело – за 2 години; *четиринадесетото дело – за 3 години; *петнадесетото дело – за 2 години; *шестнадесетото дело – за 2 години; *седемнадесетото дело – за 1 година за единствената съдебна инстанция, в която спорът е бил разгледан; *осемнадесетото дело – за 3 години; *деветнадесетото дело – за 2 години за единствената съдебна инстанция, в която спорът е бил разгледан; *двадесетото дело – за 1 година за единствената съдебна инстанция, в която спорът е бил разгледан; *двадесет и първото дело – за 4 години, 3 месеца и 15 дни.
- предявената претенция по първото дело е за 30 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен изцяло. Ответникът е осъден на разноски в размер на 3 741 лв.
- предявената претенция по второто дело е за 25 000 лв. неимуществени вреди – частичен иск от 100 000 лв. Искът е уважен в изцяло в предявения размер от 25 000 лв. Ответникът е осъден на разноски от 5 150 лв.
- предявената претенция по третото дело е за 100 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично до размер на 80 000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер на 10 294 лв.
- предявената претенция по четвъртото дело е за 300 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично до размер на 60 000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 12 145 лв.
- предявената претенция по петото дело е за по 5 000 лв. за всеки от първите двама ищци, от общо 120 000 лв. неимуществени вреди и 50 000 лв. неимуществени вреди за третия ищец или общо 60 000 лв. – частичен иск. Исковете не са уважени. Ищците са осъдени на разноски в общ размер от 2 100 лв.
- предявената претенция по шестото дело е за 1 млн. лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Липсва произнасяне по разноските.
- предявената претенция по седмото дело е за 110 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично до размер на 50 000 лв. Страните са осъдени на разнски в общ размер от 3 090 лв.
- предявената претенция по осмото дело е за 50 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Разноски не са претендирани и няма присъдени.
- предявената претенция по деветото дело е за 110 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично до размер на 50 000 лв. – за ответника и до размер на 30 000 лв. – за застрахователя, или общо до размер на 80 000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 2 757 лв.
- предявената претенция по десетото дело е за по 51 500 лв. за всеки от тримата ищци или общо 154 500 лв. неимуществени вреди. Исковете са уважени частично до размер на по 8 500 лв. за всеки от ищците. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 4 200 лв.
- предявената претенция по единадесетото дело е за 30 000 лв. неимущствени вреди. Искът е уважен частично до размер на 25 000 лв. Сраните са осъдени на разноски в общ размер от 4 111 лв.
- предявената претенция по дванадесетото дело е за 10 800 лв от 12 000 лв. неимуществени вреди – частичен иск. Искът е уважен до размер от 3 800 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 513.71 лв.
- предявената претенция по тринадесетото дело е за 5 000 лв.от 15 000 лв. неимуществена и 59.50 лв. имуществена вреда. Искът за неимуществена вреда е уважен частично до размер на 2 000 лв., а искът за имуществена вреда не е уважен. Страните са осъдени на разноски съответно 938.45 лв. за ищеца и 447.70 лв. за ответника.
- предявената претенция по четиринадесетото дело е за: *неимуществени вреди, както следва: по 40 000 лв. за първите двама ищци; 30 000 лв. за третия и по 5 000 лв. за четвъртия и петия ищци и за *имуществени вреди, както следва: по 2 000 лв. за първите двама ищци; 1 850 лв. за третия и по 5 000 лв. за четвъртия и петия ищци, или общо 110 000 лв. неимуществени и 15 850 лв. имуществени вреди. Исковете за неимуществени вреди са уважени изцяло, а исковете за имуществени вреди не са уважени. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 36 782 лв.
- предявената претенция по петнадесетото дело е за 100 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в общ размер на 7 374 лв.
- предявената претенция по шестнадесетото дело е за 50 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в общ размер на 8 087 лв.
- предявената претенция по седемнадесетото дело е за 250 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в общ размер на 4 050 лв.
- предявената претенция по осемнадесетото дело е за 24 500 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в общ размер на 1 265 лв.
- предявената претенция по деветнадесетото дело е за 50 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично до размер на 26 666.66 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 2 399 лв.
- предявената претенция по двадесетото дело е за неимуществени вреди в размер на по 1 250 лв. за всеки от тримата наследници – частичен иск от общо 145 000 лв. Частичните искове са уважени изцяло, като общият им размер е 3 750 лв. Ответникът е осъден на разноски в размер на 150 лв.
- предявената претенция по двадесет и първото дело е за 40 000 лв. неимуществена и 8 950 лв. имуществена вреда. Исковете не са уважени. Ищецът е осъден на разноски в общ размер от 5 205 лв.
• 2016 г.
- заведени 20 дела по реда на ЗЗД, от които 2 – и по реда на ЗЗ, ЕСХ и др. международни актове;
- приключени: *първото дело – за 2 години; *второто дело – не е приключило, като до настоящия момент производството по спора в предходните 2 съдебни инстанции е с продължителност от 3 години; *третото дело – не е приключило, като до настоящия момент производството по спора в предходните 2 съдебни инстанции е с продължителност от 3 години; *четвъртото дело – за 2 години; *петото дело – за 3 години; *шестото дело – за 3 години; *седмото дело – за 2 години; *осмото дело – за 1 година в единствената съдебна инстанция, в която е било разгледано; *деветото дело – за 2 години; *десетото дело – за 1 година в единствената съдебна инстанция, в която е било разгледано; *единадесетото дело – за 2 години; *дванадесетото дело – за 3 години в единствената съдебна инстанция, в която е било разгледано досега, но не е приключило; *тринадесетото дело – за 2 години в единствената съдебна инстанция, в която е било разгледано; *четиринадесетото дело – за 2 години в единствената съдебна инстанция, в която е било разгледано; *петнадесетото дело – за 1 година в единствената съдебна инстанция, в която е било разгледано; *шестнадесетото дело – за 2 години; *седемнадесетото дело – не е приключило, като до настоящия момент производството по спора в предходните две съдебни инстанции е с продължителност от 3 години; *осемнадесетото дело – за 2 години; *деветнадесетото дело – за 2 години и 2 месеца в единствената съдебна инстанция, в която е било разгледано, като ищцата се е отказала от касационно обжалване поради липса на финансови възможности и недоверие в справедливостта; *двадесетото дело – за 1 година, 9 месеца и 10 дни, като ищцата се е отказала от касационно обжалване поради липса на финансови възможности и недоверие в справедливостта.
- предявената претенция по първото дело е за 40 000 лв. неимуществена и 1 600 лв. имуществена вреда. Искът е уважен частично до размер от 25 000 лв. неимуществени вреди, а искът за имуществени вреди не е уважен. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 4 608 лв.
- предявената претенция по второто дело е за 30 000 лв. за единия ищец и 50 000 лв. за втория, или общо 80 000 лв. неимуществени вреди. Исковете не са уважени. Ищците са осъдени на разноски в размер на 100 лв. за първата съдебна инстанция. Не е приключило – в срок за обжалване пред ВКС.
- предявената претенция по третото дело е за 150 000 неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в общ размер от 2 500 лв. за първата съдебна инстанция. Не е приключило – в срок за обжалване пред ВКС.
- предявената претенция по четвъртото дело е за 26 000 лв. от 100 000 лв. неимуществени и 6 000 лв. от 36 722.88 лв. имуществени вреди – частични искове. Исковете не са уважени. Ищецът е осъден на разноски в общ размер на 3 150 лв.
- предявената претенция по петото дело е за 45 000 лв. неимущствени и 15 000 лв. имуществени вреди. Исковете не са уважени. Ищецът е осъден на разноски в общ размер от 10 500 лв.
- предявената претенция по шестото дело е за 50 000 лв. от 150 000 лв. неимуществени вреди за всеки от ищците – частичен иск. Исковете не са уважени. Няма присъдени разноски.
- предявената претенция по седмото дело е за 5 050 лв. от 58 000 лв. неимуществени и 590 лв. имуществени вреди. Исковете не са уважени. Ищецът е осъден на разноски в общ размер на 3 900 лв.
- предявената претенция по осмото дело е за по 200 000 лв. неимуществени вреди за всеки от двамата ищци. Исковете са уважени частично до размер от по 160 000 лв. за всеки ищец. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 30 648 лв.
- предявената претенция по деветото дело е за 500 лв. от 50 000 лв. неимуществени вреди – частичен иск, 500 лв. от 110 880 лв. имуществени вреди – частичен иск и 300 лв. от 8 228,91 лв. пропуснати ползи от трудово възнаграждение – частичен иск, или общо 1 300 лв. Исковете не са уважени. Ищецът е осъден на разноски в размер на 2 640 лв.
- предявената претенция по десетото дело е за 90 000 лв. неимуществени и 1 250.68 лв. имуществени вреди. Исковете са изцяло отхвърлени. Не са присъдени разноски.
- предявената претенция по единадесетото дело е за по 150 000 лв. неимуществени вред за всеки от двамата ищци и по 750 лв. имуществени вреди. Исковете са отхвърлени изцяло. Ищците са осъдени на разноски в размер на 9 810 лв.
- предявената претенция по дванадесетото дело е за по 50 000 лв. за всеки от двамата ищци или общо 100 000 лв. неимуществени вреди, и 2 400 лв. имуществена вреда. Искът за неимуществени вреди е уважен изцяло от първоинстанционния съд, а не е уважен иска за имуществена вреда. Делото не приключило и е висящо пред въззивната съдебна инстанция след 3-годишна продължителност на първоинстанционното производство.
- предявената претенция по тринадесетото дело е за по 7 000 лв. за всеки от двамата ищци или общо 14 000 лв. неимуществени вреди за двамата ищци. Исковете са уважени частично, съответно – за 3 800 лв. за ищцата и за 2 000 лв. за ищеца. Разноски не са присъдени.
- предявената претенция по четиринадесетото дело е за 25 001 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищцта е осъдена на разноски в размер на 1 735 лв.
- предявената претенция по петнадесетото дело е за 30 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищцата е осъдена на разноски в размер на 1 716 лв.
- предявената претенция по шестнадесетото дело е за 30 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в общ размер от 700 лв.
- предявената претенция по седемнадесетото дело е за 30 000 лв. неимуществена и 720 лв. имуществена вреда. В първата съдебна инстанция исковете са уважени частично, както следва: 20 000 лв. за претендираната неимуществена вреда и 520 лв. от претендираната имуществена вреда. Присъденото е само по чл.45 от ЗЗД, т.е. спрямо лекаря, като се отхвърля отговорността по чл.49 от ЗЗД на лечебното заведение. Във въззивната съдебна инстанция обезщетението за неимуществени вреди е намалено до размер от 10 000 лв. и след това искът – отхвърлен. Към настоящия момент, след 3-годишно производство, делото е спряно.
- предявената претенция по осемнадесетото дело е за 5 001 лв. неимуществена вреда. Искът е уважен частично до размер от 2 000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер на 575 лв.
- предявената претенция по деветнадесетото дело е за 7 000 лв. неимуществена и 1 975 лв. имуществена вреда. След производство от 2 години и 2 месеца в първоинстанционния съд, искът не е уважен. Ищцата е осъдена на разноски по делото в размер на общо 1 060 лв. и се е отказала да обжалва поради недоверие в справедливостта и обективността на съда и финансови причини.
- предявената претенция по двадесетото дело е за 30 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищцата е осъдена на разноски в общ размер от 2 500 лв.
• 2017 г.
- заведени 9 дела по реда на ЗЗД;
- приключили: *първото дело – за 1 година; *второто дело – за 1 година производство в първата съдебна инстанция, в която делото е било единствено разгледано; *третото дело – за 1 година; *четвъртото дело – за 2 години; *петото дело – за 1 година; *шестото дело – за 2 години само за първоинстанционното производство, което е и единствено; *седмото дело – за 2 години е проведено производство пред две съдебни инстанции, като не е приключило, тъй като още е в срок за обжалване пред касационния съд; *осмото дело – за 10 месеца; *деветото дело – за 2 години само за първата съдебна инстанция, в която делото досега е било разгледано. Не е приключило.
- предявената претенция по първото дело е със заличени данни. Искът обаче е отхвърлен.
- предявената претенция по второто дело е за 2 000 лв. неимуществени и 1 200 лв. имуществени вреди. Искът е уважен изцяло. Ответникът е осъден на разноски в размер на 1 467 лв.
- предявената претенция по третото дело е за 180 000 лв. неимуществени вреди е общо за двамата ищци. Искът не е уважен, тъй като съдът е приел, че присъдените суми по присъда в размер на 58 100 лв. за първия ищец и 66 000 лв. за втория ищец, са изплатени от застрахователя и с това правният интерес от иска е на отпаднало основание. Ищците са осъдени на разноски в общ размер от 14 232 лв.
- предявената претенция по четвъртото дело е за 30 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен изцяло. Ответникът е осъден н разноски в общ размер от 2 630 лв.
- предявената претенция по петото дело е за по 50 000 лв. за всеки от двамата ищци или общо 100 000 лв. неимуществени вреди. Исковете са уважени частично, като присъденото обезщетение за първия ищец е в размер на 20 000 лв., а за втория – в размер на 18 000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 2 200 лв.
- предявената претенция по шестото дело е за 5 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в общ размер от 1 200 лв.
- предявената претенция по седмото дело е за 280 000 лв. неимуществени вреди общо за двамата ищци. Искът е частично уважен до размер от 20 000 лв. Делото не е приключило, тъй като тече срок за обжалване пред касационния съд. Разноски към настоящия момент не са присъждани.
- предявената претенция по осмото дело е за 2 620 лв. неимуществена и 2 380 лв. имуществена вреда. Исковете не са уважени. Ищецът е осъден на разноски в общ размер от 1 002 лв.
- предявената претенция по деветото дело е за 100 000 лв. неимуществени вреди. Искът е уважен частично до размер от 30 000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 1 370 лв. Делото е висящо след приключване на производството в пъроинстанционния съд.
• 2018 г.
- заведени 6 дела по реда на ЗЗД;
- приключили: *първото дело – за 1 година производство в първата съдебна инстанция, в която единствено е било разгледано делото; *второто дело – за 1 година производство в първата съдебна инстанция, в която единствено е било разгледано делото; *третото дело – за 1 година производство в първата съдебна инстанция, в която единствено е било разгледано делото; *четвъртото дело – за 1 година за двете съдебни инстанции, в които делото е било разгледано. Не е приключило, тъй като тече срок за обжалване пред ВКС; *петото дело – за 2 години за двете съдебни инстанции, в които делото е било разгледано. Не е приключило, тъй като тече срок за обжалване пред ВКС; *шестото дело – за 1 година за двете съдебни инстанции, в които делото е било разгледано. Не е приключило, тъй като тече срок за обжалване пред ВКС.
- предявената претенция по първото дело е за 50 000 лв. неимуществени вреди. Искът не е уважен. Ищецът е осъден на разноски в размер на 3 470 лв.
- предявената претенция по второто дело е за 48 830 лв. неимуществени и 1 770 лв. имуществени вреди. Искът за неимуществени вреди е уважен частично до размер от 20 000 лв., а искът за имуществена вреда не е уважен. Страните са осъдени на разноски в общ размер от 1 360 лв.
- предявената претенция по третото дело е за 26 000 лв. от 300 000 лв. неимуществени вреди – частичен иск. Претенцията не е уважена. Ищецът е осъден на разноски в общ размер от 4 277.97 лв.
- предявената претенция по четвъртото дело е за 600 000 лв. неимуществени вреди. Засега искът е уважен частично до размер от 5 000 лв.
- предявената претенция по петото дело е за 50 000 лв. неимуществени вреди. Засега искът е уважен в цялост. Ответникът е осъден на разноски в размер на 4 060 лв. Засега няма данни производството да е приключило окончателно.
- предявената претенция по шестото дело е за 5 100 лв. неимуществени вреди. Засега искът е уважен частично до размер от 1 000 лв. Страните са осъдени на разноски в общ размер на 562.75 лв.
• Присъди:2
- обявени са 16 присъди, постановления и решения по реда на НК;
- приключили производства: *първото – за 2 години; *второто – за 4 години; *третото – не е приключило; *четвъртото – за 2 години; *петото – за 1 година; *шестото – за 4 години; *седмото – за 4 години; *осмото – не е приключило; *деветото – не е приключило; *десетото – за 1 година; *единадесетото – за 2 години; *дванадесетото – за 2 години; *тринадесетото – за 2 години; *четиринадесетото – за 5 години; *петнадесетото – няма данни и *шестнадесетото – няма данни.
- присъдата по НОХД № 437/2014 г. на ОС Пловдив/ ВНОХД № 399/2015 г. на Апелативен съд Пловдив – за претърпени неимуществени вреди от гражданския ищец и частен обвинител присъдена сумата от 80 000 лв, а на гражданските ищци и частни обвинители – сумите от по 60 000 лева на всеки от двамата поотделно, ведно със законните лихви върху тези суми. Присъжда съдебни разноски в общ размер от 22 807 лв.;
- ДП № 1630/2011 РП Варна/ ЧНД № 2640/2014 г. на ВРС, НО/ ЧНД № 3821/2015 г. на ВОС. НК. Досъдебното производство е прекратено с постановление. Обжалвано пред ВРС – образувано ЧНД № 2640/2014 г. Обжалвано пред ВОС, който потвърждава окончателно постановлението за прекратяване;
- ДП № 294/2014 г., пр. № 2665/2012 г. на СГП – върнати с постановление за ново разглеждане;
- НОХД № 285/2015 г. на ОС Плевен/ ВНОХД № 381/2016 г. на ВТАС – отхвърля иска;
- присъдата по НОХД № 100/2016 г. на ОС Габрово/ ВНОХД № 206/2016 г. на ВТАС – отхвърля гражданския иск;
- присъдата по НОХД № 379/2007 г. на ОС Перник/ ВНОХД № 533/2010 г. на САС – отхвърля гражданския иск. Осъжда на разноски в размер на 400 лв.
- присъдата по: НОХД № 399/2015 г. на ОС Русе/ ВНД № 385/2015 г., ВНД № 409/2016 г. и ВНД № 241/2018 г. на ВТАС/ КНД №1135/2016 г., КНД № 1039/2016 г., КНД № 382/2018 г. и КНД № 1180/2018 г. на ВКС – уважава гражданския иск в размер от 100 000 лв. Осъжда за разноски в общ размер от 19 728.76 лв.
- НОХД № 1805/2013 г. на ОС Пловдив не е приключило.
- НОХД № 595/2010 г. на ОС Плевен не е приключило.
- присъдата по: НОХД № 3810/2011 г. на СГС, НО-9/ ВНД № 740/2012 г. на САС/ КНД № 72/2013 г. на ВКС, НК – осъжда лекаря на лишаване от свобода 3 години, като отлага изпълнението на наказанието с изпитателен срок за 3 г., уважава частично гражданския иск - за 10 000 лв. от претендирани 60 000 лв. Осъжда на разноски за първата инстанция в размер на 1 280.06 лв.
- присъдата по: НОХД № 2/2013 г. на ОС Силистра/ ВНОХД № 150/2013 г. на АпС Варна/ КНОХД № 2137/2013 г. на ВКС – осъжда на лишаване от свобода за срок от 4 години с лишаване от право да упражнява лекарска професия за срок от 4 години от влизане на присъдата в сила. По гр.д. № 200/2015 г. на РС Силистра – уважен е изцяло частичния иск на трите ищци за по 1 250 лв. за всяка.
- ДП № 62/14 на ОСО при ОП Пловдив/ НД № 243/2016 г. на ОС Пловдив – отхвърля обвинението, обявява за невиновен.
- решението по НАХД № 2620/2015 г. на РС Варна/ НД.№ 538/2017 г. на ОС Варна – освобождава лекаря от НО и му налага административно наказание - глоба в размер на 4 000 лв., както и на лишаване от правото да упражнява лекарската професия за 10 месеца.
- ДП № 66-С/2012 г. на ОСлО при ОП Стара Загора, ПрПр № 3361/2008 г./ НД № 244/2013 г. на ОС Стара Загора – прекратено след 5 години многократни връщания;
- присъда по НОХД № 127/2011 г. на ОС Бургас – обявява за невиновен подсъдимия и прекратява производството;
- присъда по НОХД № 302/2014 г. на ОС Варна – обявява за невиновен подсъдимия и прекратява производството.

От така изложения анализ на събраните за обследвания период резултати за съдебната практика в сферата на здравеопазването, могат да бъдат направени следните Изводи:
1. От общия брой от 164 заведени дела – предмет на настоящото изследване, 153 са приключили по окончателен начин, а 11 не са приключили към момента на проучването;
2. Преобладаващата част от заведените дела са с предмет на претенцията – неимуществени вреди и свързани с това искания за обезвреда. Към това сочи изготвената статистика от анализираните тук дела, според която: *дела с претенция за имуществени вреди – 1; *дела с претенция за неимуществени вреди – 95; *дела с претенции за имуществена и неимуществена вреда – 54 и *дела, без претенции за обезщетение – 3;
3. От приключилите дела 66 са завършили с уважаване на исковете/жалбите, а 83 – с отхвърлянето им, като 4 от делата не са с претенция за обезщетение;
4. От делата, приключили с уважаване на исковете, 12 са с изцяло (100 %) уважена искова претенция, а 54 – с частично.
5. В случаите на частично уважена претенция, в диапазона от 0% до 20 % попадат 4 дела; в диапазона от 21 % до 40 % попадат 18 дела; в диапазона от 41 % до 60 % попадат 17 дела; в диапазона от 61 % до 80 % попадат 11 дела и в диапазона от 81 % до 99 % попадат 4 дела.
6. От общия брой заведени дела, 103 са приключили след разглеждане на делата в трите съдебни инстанции, 28 – на две съдебни инстанции (18 дела в софийски съдилища и 10 – в съдилища в страната), а 22 (14 дела в софийски съдилища и 8 дела – в съдилища в страната) – след приключване на делата в първата съдебна инстанция.
7. Времетраенето на делата, водени в софийски съдилища за една съдебна инстанция е около 3.6 години, времетраенето на делата, водени в съдилищата в страната за една съдебна инстанция е около 2.2 години или средно по около 3 години за всяка съдебна инстанция, при дву- или триинстанционно производство;
8. Размерите на свързаните с водене на делата разноски варират по следния начин:
● при дела с материален интерес до 50 000 лв. – в диапазона от 0 лв. до 15 300 лв., като усреднената стойност на разноските по всички 90 дела, водени в обследвания период с посочения материален интерес е 2 365.18 лв.;
● при дела с материален интерес до 100 000 лв. – в диапазона от 0 лв. до 33 170 лв., като усреднената стойност на разноските по всички 29 дела, водени в обследвания период с посочения материален интерес е 5 172.45 лв.;
● при дела с материален интерес до 150 000 лв. – в диапазона от 0 лв. до 7 800 лв., като усреднената стойност на разноските по всички 5 дела, водени в обследвания период с посочения материален интерес е 2 791 лв.;
● при дела с материален интерес до 200 000 лв. – в диапазона от 700 лв. до 36 782 лв., като усреднената стойност на разноските по всички 18 дела, водени в обследвания период с посочения материален интерес е 8 567 лв.;
● при дела с материален интерес над 200 000 лв. – в диапазона от 0 лв. до 42 911 лв., като усреднената стойност на разноските по всички 14 дела, водени в обследвания период с посочения материален интерес е 18 743.36 лв.

Заключение
Статистически тежестта на разноските към цената на иска е по-голяма при по-малките размери на исковите претенции.
Следва да се има предвид, че разноските са особено големи при дела по повод настъпила смърт на пациент, където достигат и надхвърлят 500 000 лева. Ако ищците не бъдат освободени от държавни такси, разноските само за една инстанция по такъв вид дела надхвърлят 30 000 лева. Такива суми са непосилни за почти всички български граждани. Широко разпространена практика е исковете да се завеждат частично или за първоначално ниски суми, които в последствие се увеличават. Може да се предполага, че финансови причини са в основата на дела, които са загубени от ищците на първа, но не са били обжалвани пред въззивната инстанция.
Анализът на нормативната уредба показва относително малък брой наказателни дела, на фона на исковете за непозволена увреда. Макар наказателните дела да са водени за причиняване на смърт, присъдените обезщетения по тях са сравнително по-ниски в сравнение с присъдени обезщетения по дела за непозволена увреда.
Средната продължителност на водене на дела от над 3 години за една съдебна инстанция е друг обезсърчаващ пострадалите да подават жалби и искови молби. Съчетанието на високи разходи с дълъг срок на делата (близо 10 години за три инстанции) отказва много хора от търсенето на възмездие за нарушени права по съдебен ред. Тук роля играе и друг фактор от психологическо естество. Предметът на спора обикновено е смъртта на близък човек. Продължителния съдебен процес принуждава близките на починалия в един много дълъг период от време(близо 10 години) да са принудени да възобновяват спомени свързани със смъртта на близкия, на когото те не са могли да помогнат и който смятат, че би могъл да бъде жив, ако не е била непозволената увреда.
Съществуват и проблеми, свързани с организацията на медицинската помощ и собствеността на лечебните заведения. Управителите/изпълнителните директори на всички държавни и общински лечебни заведения имат в договорите си за управление клаузи, според които те не биха могли без съгласието на принципала да вземат решения за заплащане над определена сума. Ето защо, дори и в случаи, в които е безспорно наличие на непозволена увреда (медицинска грешка) те отказват извънсъдебно споразумение, защото за да сключат такова им е необходимо съгласието на принципала. Последният по чисто бюрократични основания или за да не бъде упрекнат в безстопанственост, предпочита да плати по-голямо обезщетение, но след като бъде осъден. Така единичните опити, правени през годините за постигане на извънсъдебно споразумение по правило (с единични изключения) са завършвали без успех.
По същата причина няма публични данни за успешна медиация по спорове между лекари и лечебни заведения. Презумирането на наличие на съдебно решение, за да се изплати обезщетение по изброените причини, не позволява да се използва този инструмент за извънсъдебно решаване на спорове, който законът позволява за решаване на такива спорове.
По силата на чл. 189 от Закона за здравето всички лечебни заведения са длъжни да застраховат медицинския персонал. По тази причина в съдебните дела се появява лицето на третото заинтересовано лице. Мястото и ролята на това лице в съдебния процес е добре уредено процесуално. То обаче не е уредено по никакъв начин, ако се стигне до извънсъдебно решаване на спора. Така дори и да се постигне извънсъдебно решение за решаване на спор между пациент и лекар/лечебно заведения (с или без медиация), застрахователят не е задължен да се съобрази с това споразумение. Придържайки се към дадените му от закона правомощия и икономическия си интерес, застрахователят се стреми да изплаща обезщетения за непозволена увреда само след влязло в сила съдебно решение, установяващо виновно поведение на едно или повече лица. Така се установява още едно препятствие пред извънсъдебното решаване на споровете в сферата на здравеопазването. Освен съгласието на принципала, Управителят/Изпълнителният директор на ЛЗ трябва да получи съгласието и на застрахователя, за да се съгласи да уреди спора с извънсъдебно споразумение.
В обществените дискусии, свързани с непозволена увреда в сферата на здравеопазването са били предлагани идеи за създаване на държавен фонд, който да изплаща обезщетения при непозволена увреда на пациенти. Това е възможен подход, който би премахнал изцяло съдебните спорове, но сам по себе си крие доста рискове от злоупотреби и корупция, заради свързването на две функции – решаване на спора и изплащане на обезщетението в едно.
Предвид това, че почти всички ЛЗ са регистрирани като търговски дружества (извън тези по чл. 5 от ЗЛЗ), няма пречка или забавяне на събирането на вземания от ищците, ако съдът е постановил осъдително решение спрямо ЛЗ. Това което бави процедурите не е изплащането на присъдено обезщетение, а решаването на спора.
Както се вижда от този доклад съдебния процес макар и безспорен(от формална гледна точка) е толкова бавен и скъп, че често е причина гражданите да отказват да търсят защита на нарушени права техни права като пациенти.

Всички тези позитиви, на фона на несигурния шанс да се спечели спор за вреди при описаните по-горе пречки и в нередки случаи – поради солидаризирането на вещите лица от назначените СМЕ с колегите им от ответни лечебни заведения, което опорочава експертизите и ги прави преднамерено необективни, както и поради несъразмерно за вредата занижените размери на присъденото обезщетение, в случай на уважаване на иска, би следвало да провокира сериозен размисъл у заинтересованите лица, търсещи защита за накърнените си права и интереси.
Лекарската/медицинска грешка или т. нар. „медицински деликт” е състав на извън договорната деликтна отговорност. Няма легална дефиниция на това понятие, нито на случаите, в които е налице. Важна роля за неговото изграждане играе съдебната практика и правната теория.
Лекарска грешка възниква в случаите, когато са нарушени правилата, установени с медицински стандарти, утвърдени по реда на чл. 6, ал. 1 от Закона за лечебните заведения, и Правилата за добра медицинска практика, приети и утвърдени по реда на чл. 5, т. 4 от Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина; утвърдените от медицинската наука и практика методи и технологии; изискването за качество, достъпност и своевременност на предоставяната медицинска помощ; и изобщо всички случаи, в които се нарушава общият принцип да не се вреди другиму при предоставяне на медицинска помощ.
Проблемите, които възникват при лекарската грешка са многополюсни. От една страна, за потърпевшите важи принципът „око за око, зъб за зъб”. За тях никое обезщетение или порицание няма да е достатъчно за обезвъзмездяване на накърнения им интерес или този на техен близък. От друга страна, медицинският специалист трудно признава допусната от негова страна грешка, като в много случаи отдава последствията на случайно събитие. Много често лекарите не осъзнават своите грешки, доколкото голяма част от тях са свързани с познавателната им дейност. На следващо място, специфичен е и предметът, във връзка с който се пораждат споровете. Медицинската наука изисква специални знания, с които разполагат определена група лица. За разясняване на възникналите проблеми са необходими медицински заключения. В съдебното производство много често не може да се намери вещо лице, което да е съгласно да извърши експертиза и да даде компетентно и безпристрастно заключение. Като принадлежащ към лекарската гилдия той трудно може да бъде обективен, доколкото той самият може да допусне или е допускал такива грешки и доколкото работейки в тази област, е в служебни или други отношения със страните. Това поставя под съмнение справедливостта на процеса. Без медицинска експертиза, обаче не може да се отговори на основния въпрос: наличие на причинно-следствена връзка между поведението на медицинския специалист и настъпилите вреди, тъй като нито съда нито страните /в повечето случаи/ разполагат с тези специални знания и опит, а и нямат подобно задължение.
Не трябва да се забравя и обстоятелството, че допускането на грешки е в човешката природа, то е неизбежен и естествен факт от работния процес, особено в големи лечебни заведения. Нещо повече – то е източник на повишаване на опита, познанията и уменията на целия екип на същото това лечебно заведение, а и на останалите медицински специалисти. Тоест медицинската грешка носи не само негативни, но и положителни последици, които при завеждането на един съдебен процес /независимо дали е граждански или наказателен/ се потъпкват, скриват, пренебрегват и в крайна сметка анатемосват. Ето защо, независимо коя от двете страни формално „печели“ съдебният спор, то обективно и двете са потърпевши – загубено е прекомерно много време, финансови средства, а и психоемоционални такива. Загубена е възможността да се почерпи опит от една прикрита грешка. Затвърждава се общественото мнение, че лекарят е „лош“, некомпетентен и немърлив, тоест задълбочава се кризата в отношенията между пациент и лекар, която е в основата на всяко качествено, своевременно и пълноценно лечение. Без доверие във възможностите, компетентността и желанието на лекаря да предостави най-добрата, квалифицирана, своевременна и достатъчна медицинска грижа, резултатът от всяко негово действие е на халост.
Ето защо постигането на извънсъдебно взаимноизгодно споразумение при вече възникнал конфликт и/или при наличието на предпоставки за възникването на такъв е единственият полезен изход и за двете страни.
В заключение може да се приеме за обосновано и доказано от фактическа и правна гледна точка, че действащата нормативна уредба не разполага с инструменти(с изключение на медиацията) за извънсъдебно решаване на спорове в сферата на здравеопазването.
На лице е необходимостта от приемането на законодателство, което да позволи повече гъвкавост, да даде повече възможности за решаване на споровете извън съда, като ускори процеса, намали разходите, премахне излишно обществено напрежение и разтовари съдебната система от трудни и сложни казуси.

28.08.2019
София
Анализът е изготвен от адвокат Анели Чобанова и адвокат Христина Николова, с участието на д-р Стойчо Кацаров по проект Нов модел за извънсъдебно решаване на спорове в сферата на здравеопазването BG05SFOP001-3.003-0052-С01, финансиран от Европейския социален фонд и програма Добро Управление


 

Здравните новини

P&HВижте последните новини в здравната сфера и обективни коментари и анализи на събитията без предразсъдъци. Прочети още ...

Външна оценка на качеството

ЦЗПЗ координира Националната система за външна оценка на качеството на клиничните лаборатории. Вижте още ...